Втори месец вече танкистът се намираше между живота и смъртта, без надежда да се поправи, без да се интересува от нищо и понякога без да произнася нито дума по цяло денонощие.
Светът на тежко ранените обикновено се ограничава между стените на болничната им стая. Някъде извън границите на тия стени се води война, стават големи и малки събития, ушуват, страсти и всеки ден напластяват по една нова черта в душата на човека. В стаята на „тежките“ не се допускат хора от външния свят и бурите извън стените на болницата и новините стигат до тук на отделни и глухи отгласи. Стаята по неволя живееше със своите мънички събития. Сънливата и прашна муха, която се появяваше неизвестно откъде на огрятото от Дневното слънце стъкло, бе събитие. Новите обувки с високи токове, които бе обула днес сестрата на тая стая, Клавдия Михайловна, защото се канеше да отиде направо от болницата на театър, беше нещо ново. Компотът от сини сливи, който бе поднесен днес за трето вместо омръзналото зарзалово желе, бе тема на разговор.
Но онова, постоянното, което запълваше уморително бавните болнични дни за „тежкия“, което приковаваше към себе си мислите му, беше раната, която го бе изтръгнала о редовете на бойците, от трудния боеви живот и го бе хвърлила тук, на това меко и удобно, но още веднага опротивяло легло. Той заспиваше с мисъл за тази рана, оток или счупване, виждаше ги насън и когато се събудеше, още същия миг трескаво се стараеше да разбере увеличил ли се е отокът, изчезнала ли е червенината, покачила ли се е, или спаднала температурата. И както ц нощната тишина напрегнатият слух е склонен десеторно да преувеличава всяко шумолене, така и тук тая постоянна съсредоточеност върху своя недъг правеше раните още по-болезнени и караше дори и най-твърди и волеви хора, които спокойно са гледали в боя смъртта в очите, страхливо да долавят оттенъците в гласа на професора и със замряло сърце да се досещат по лицето на Василий Василиевич за мнението му по хода на болестта.
Кукушкин мърмореше много и сърдито. Все му се струваше, че шините са сложени не така, както трябва, че са много стегнати и че от това костите му ще зараснат неправилно и ще трябва да ги трошат. Гриша Гвоздев мълчеше, потънал в мрачна полудрямка. Но не бе мъчно да се забележи с какво развълнувано нетърпение оглеждаше своето мораво-червено тяло, покрито с парцали обгоряла кожа, когато Клавдия Михайловна, като сменяше превръзките, слагаше с шепи вазелин върху раните му, и как наостряше слух, когато дочуваше разговора на лекарите. Степан Иванович, единственият в стаята, който можеше да се движи, превит одве, и се хващаше за креватите, постоянно смешно и сърдито ругаеше застигналата го „глупава бомба“ и предизвикания от, контузията „трижди проклет радикулит“.
Мересиев грижливо скриваше преживяването си, преструвайки се, че не го интересуват разговорите на лекарите. Но всеки път, когато развързваха краката му за електризация той виждаше как бавно, но неотстъпно пълзеше нагоре горната част на стъпалата предателската морава червенина очите му се разширяваха от ужас.
Характерът му стана неспокоен, мрачен. Неловката шега на другаря, гънката на постелката, четката, паднала от ръката на старата болногледачка, извикваха в него гневни избухвания, които той с труд потискаше. Наистина строгата бавно увеличаваща се дажба от отлична болнична храна бързо възстановяваше силите му и през време на превръзките и облъчванията слабостта му вече не извикваше уплашени погледи у младичките практикантки. Но със същата бързина, с която крепнеше организмът му, се влошаваше положението на краката. Червенината прехвърли вече петата и запълзя по глезените. Пръстите му съвършено изгубиха чувствителността си, бодяха ги с игли и тия игли влизаха в тялото, без да причинят болка. Разпространяването на подуването можа да бъде спряно по някакъв нов начин, наречен със странното име „блокада“. Но болката растеше. Тя стана съвсем нетърпима. През деня Алексей лежеше тихо, пъхнал лице във възглавницата. Нощем Клавдия Михайловна му инжектираше морфин.