Все по-често и по-често в разговорите на лекарите звучеше сега страшната дума „ампутация“. Понякога Василий Василиевич се спираше до леглото на Мересиев и питаше:
— Е, как е, пълзачо, въртят ли те краката? Можем и да ги отрежем, а? Клъц — и настрана.
Алексей цял изтръпваше и се свиваше. Стиснал зъби, за да не закрещи, той само въртеше глава и професорът сърдито мърмореше:
— Е, търпи, търпи — твоя работа. Ще опитаме още и това — и даваше ново наставление.
Вратата след него се затваряше, в коридора стихваха стъпките на лекарите, а Мересиев лежеше със затворени очи и мислеше: „Крака, крака, мои крака!…“Нима ще остане без крака, куц, с дървени подложки като стария лодкар чичо Аркаша от родния му Камишин! Като него, и той при къпането ще отвързва и оставя дървените си крака на брега, а сам по ръце, по маймунски, ще влиза във водата.
Тези страдания се удвояваха и от още едно обстоятелство. Още първия ден в болницата той прочете писмата от Камишин. Мъничките триъгълничета на майката, както и всички изобщо майчини писма, бяха кратки, наполовина изпълнени с поздрави от близките и с успокоителни уверения в това, че у дома всичко е, слава богу, добре и че той, Альоша, не трябва да се безпокои за нея, а половината с молби да се пази, да не се простуди, да не мокри краката си, да не ходи там, където е опасно, да се пази от германското коварство, за което майката се бе достатъчно наслушала от съседите. Тия писма бяха по съдържание всички еднакви. Разликата беше само в това, че в едно майката съобщаваше как поръчала на една съседка да се помоли за боеца Алексей, макар самата тя да не вярва в бога, но все пак, за всеки случай, току-виж, че излязло истина; в друго се тревожеше за по-големите братя, които се сражаваха някъде на юг и отдавна не бяха писали, а в последното пишеше, че сънувала как Волга придошла, как при нея се прибрали всичките й синове, които уж са се върнали от сполучлив риболов заедно с покойния им баща, и как тя ги нагостила с любимото семейно лакомство — точено с чига, — и как съседките изтълкували този сън така: някой от синовете й трябва непременно да си дойде у дома от фронта. Старата жена молеше Алексей да поиска от началството да го пуснат у дома поне за един ден.
В сините пликове, надписани с едър, кръгъл ученически почерк, бяха писмата от девойката, с която Алексей бе учил заедно във ФЗУ11. Казваше се Олга. Сега тя работеше като техник в Камишинския Дървообработващ завод, където той в детинството си работеше като стругар. Тая девойка не бе само приятелка от детинство. И писмата й не бяха обикновени, а особени. Не напразно той ги четеше по няколко пъти, като се връщаше към тях отново и отново, търсеше зад най-простите редчета някакъв друг, не напълно понятен за самия него радостен скрит смисъл.
Тя пишеше, че е потънала до гуша в работа, че сега не си ходи у дома и да нощува, за да не губи време, а спи тук, в кантората, че сега Алексей не би познал завода си и че ще бъде поразен и ще загуби и ума и дума от радост, ако би могъл да се досети какво произвежда сега. Между другото пишеше, че в малкото си свободни дни, които й се случват най-много по веднъж в месеца, тя ходи при майка му, че бабичката не се чувствува добре, тъй като от по-големите му братя няма ни вест, ни кост, че майката живее тежко и в последно време е почнала често да боледува. Девойката го молеше по-често и повече да пише на майка си и да не я вълнува с лоши вести, тъй като той сега е може би единствената радост за нея.
Като четеше и препрочиташе писмата на Оля, Алексей проумя майчината хитрост със съня. Той разбра колко го чака майка му, как се надява на него, разбра също какъв страшен удар ще бъде за тях двете, ако им съобщи за катастрофата си. Дълго размисля какво да прави и не намери сили да им, пише истината. Той реши да почака и написа и на двете, че живее добре, че са го преместили в тих участък, а за да оправдае сменяването на адреса, съобщи за по-голяма правдоподобност, че сега служи в тилова част и изпълнява специални задачи и че изглежда ще остане дълго време на тая работа.
А сега, когато в съвещанията на лекарите все по-често и по-често звучеше думата „ампутация“, стана му страшно. Как ще си отиде сакат в Камишин?! Как ще покаже на Оля сакатите си нозе? Какъв страшен удар ще нанесе на майка си, която бе загубила на фронта всичките си синове и очакваше в къщи него, последния! Ето за какво мислеше той в мъчителната тишина на болничната стая, слушайки как сърдито скърцат пружините на леглото под неспокойния Кукушкин, как мълчаливо въздиша танкистът и как барабани с пръсти по стъклото превилият се одве Степан Иванович, който прекарваше цял ден на прозореца.