„Ампутация? Не, само това не! По-добре смърт… Каква студена, отровна дума! Но не, няма да го бъде!“ — мислеше си Алексей. Страшната дума дори му се присънваше във вид на някакъв стоманен паяк с неопределени форми, който го разкъсваше с острите си членести крака.
Цяла седмица обитателите на четиридесет и втора стая бяха четирима. Но веднъж пристигна замислена Клавдия Михайловна с двама санитари и съобщи, че ще трябва да се постеснят. Леглото на Степан Иванович за негова голяма радост поставиха до самия прозорец. Кукушкин пренесоха в ъгъла до Степан Иванович, а на освободеното място поставиха хубаво ниско легло с мек пружинен матрак.
Това вбеси Кукушкин. Той побледня, заудря с юмрук по табуретката, почна кресливо да ругае и сестрата, и болницата, и самия Василий Василиевич, заплашваше, че ще се оплаче някому, някъде ще пише, и така се разяри, че едва не захвърли чашата върху бедната Клавдия Михайловна: дори би я хвърлил, ако Алексей с див блясък в циганските си очи не бе го спрял със страшен вик.
Точно в тоя момент внесоха и петия болен.
Той сигурно бе твърде тежък, тъй като носилката скърцаше, като се огъваше силно в такт с крачките на санитарите. На възглавницата безсилно се поклащаше кръгла, избръсната до голо глава. Широкото, жълто, сякаш излято от восък, подпухнало лице бе безжизнено. На пълните, бледни устни бе застинало страдание.
Сякаш новият беше в безсъзнание. Но щом сложиха носилката на пода, болният веднага отвори очи, повдигна се на лакти, с любопитство огледа стаята, подмигна за нещо на Степан Иванович — значи как я карате, добре ли сте? — и се изкашля издебело. Тежкото му тяло бе вероятно тежко конгузено и това му причиняваше остра болка. Мересиев, на когото тоя човек от пръв поглед нещо не се хареса, гледаше с омраза как двама санитари, две болногледачки и сестрата с общи усилия едва го качваха на леглото. Той видя как лицето на новия изведнъж побледня и се покри с пот, когато несръчно обърнаха приличащия му на греда крак, как болезнена гримаса сгърчи побледнелите му устни. Но той само скръцна със зъби.
Като се намери на леглото, той веднага спокойно оправи ръба на чаршафа под одеялото, нареди на купчинки по масичката внесените след него книжки и бележници, усърдно подреди на долната под ставка паста, одеколон, прибор за бръснене, сапунерка, после с поглед на грижлив стопанин огледа цялата своя работа и веднага с дълбок и тътнещ бас промърмори:
— Е, хайде сега да се запознаем. Полкови комисар Семьон Воробьов. Човек хрисим и непушач. Моля да ме приемете в компанията.
Той спокойно и с интерес огледа другарите си по стая и Мересиев успя да долови върху себе си внимателно-изпитателния поглед на тесните му златисти, упорити очи.
— Аз няма да остана при вас за дълго. Не зная кой как е, но аз нямам време да се залежавам. Мене ме чакат моите конници. Ето ледът ще си отиде, пътищата ще изсъхнат и хайде: „Ние сме червена кавалерия и за нас…“ Тъй ами! — пробуча той, като изпълваше цялата стая със сочния си весел бас.
— Всички тук не сме за дълго. Ще се стопи ледът и хайде… с краката напред в петдесета стая — обади се Кукушкин, като рязко се обърна към стената.
Петдесета стая в болницата нямаше. Тъй наричаха болните помежду си моргата. Едва ли комисарят беше вече научил това, но той долови мрачния смисъл на шегата, не се обиди, а само с учудване погледна Кукушкин и попита:
— На колко сте години, драги приятелю? Ех, брада, брада! Нещо много рано сте се състарили.
С появяването в четиридесет и втора на новия болен, когото всички почнаха да наричат помежду си Комисаря, целият ред в живота на стаята изведнъж се промени. Той тежък и немощен човек още на втория ден се опозна с всички и както после се изразяваше за него Степан Иванович, съумя за всеки да намери специално ключе. Със Степан Иванович той поговори до насита за конете! и лова, който те двамата много обичаха като големи ловджии. С Мересиев, който обичаше да вниква в същността на войната, предизвикателно поспори за съвременните методи на приложение на авиацията, танковете и кавалерията и не без страст доказваше, че авиацията, танковете — те, разбира се, са нещо чудесно, но че и конят още не е отживял времето си, че още може да върши работа и ако сега добре постегнат кавалерийските части, ако ги подкрепят с техника и в помощ на старите командири смелчаци израсне широко и смело мислеща младеж, то нашата конница пак ще учуди света. Дори с мълчаливия танкист той намери общ език. Излезе, че дивизията, в която той бе комисар, бе воювала при Ярцев, после при Духовшчина, като участвувала в прочутия коневски контраудар, там където танкистът беше се измъкнал с групата си от обкръжението. И Комисаря с увлечение споменаваше познатите и на двамата имена на села и разказваше как и докъде именно са пердашили германците, Танкистът все така мълчеше, но не обръщаше гръб, както правеше по-рано. Лицето му не се виждаше изпод бинтовете, но той утвърдително поклащаше глава. Кукушкин изведнъж смени гнева си с умиление, когато Комисаря му предложи да изиграят една партия шах. Дъската стоеше на леглото на Кукушкин, а Комисаря играеше „слепешката“, легнал, със затворени очи. Той разби на пух и прах свадливия лейтенант и с това съвсем го помири със себе си.