С пристигането на Комисаря в четиридесет и втора се случи нещо подобно на това, което се случва сутрин, когато болногледачката отваряше прозореца и в отегчителната болнична тишина заедно с веселия шум на улиците нахлуваше пресният влажен въздух на ранната московска пролет. Комисаря не правеше за това никакви усилия. Той просто живееше, живееше жадно и пълнокръвно, като забравяше или се принуждаваше да забравя болките, които го измъчваха.
Щом се пробуждаше сутрин, той сядаше на леглото, размахваше ръце нагоре, встрани, навеждаше се и се изправяше, ритмично въртеше и навеждаше глава — правеше гимнастика. Когато му поднасяха да се измие, той искаше по-студена вода, дълго пръхтеше и се плискаше над легена, а после се изтриваше с кърпата с такова усърдие, че на стеклото му тяло избиваше червенина. Като го гледаха, на всички неволно се поискваше да направят същото. Донасяха вестниците. Той жадно ги грабваше от ръцете на сестрата и нетърпеливо прочиташе гласно комюникето на съветското информбюро, после вече подробно, една след друга — кореспонденциите от фронта. И умееше да чете някак си по своему, така да се каже, активно: ту изведнъж почваше с шепот да повтаря харесалите му се места, бъбреше „правилно“ и нещо подчертаваше, ту пък сърдито извикваше. „Лъже кучето, залагам главата си срещу бирена бутилка, че не е бил на фронта. Мерзавец! А пише.“ Веднъж, като се разсърди на някакъв кореспондент, изгубил мярката, той веднага написа в редакцията на вестника картичка, като доказваше в нея, че на война такива неща не стават и не могат да стават, и молеше да отзоват самозабравилия се лъжец. Някога се замисляше над вестника, отпускаше се на възглавницата и лежеше така с отворени очи или почваше изведнъж да разказва интересни истории за своите конници, които бяха, ако се съди по думите му, всички до един герои, всички до един юнаци. А после отново почваше да чете. И чудно, тия негови забележки и лирически отстъпления никак не бъркаха на слушателите, не ги отвличаха, а напротив, помагаха им да разбират значението на прочетеното.
Два часа на ден, между обеда и лечебните процедури, той се занимаваше с немски език, повтаряше думите, съставяше изречения и понякога изведнъж, като се замисляше върху смисъла на чуждия език, казваше:
— А знаете ли, момчета, Как е на немски пиленце? Кюхелхен. Браво. Кюхелхен, нещо такова мъничко, пухкавичко, нежно. А звънче знаете ли как е Гльокайн. Звучна дума, така ли е?
Веднъж Степан Иванович не се стърпя:
— А защо ви е, другарю полкови комисар, немски език де? Не се ли мъчите напразно? Да бяхте си позапазили силите …
Комисаря хитро погледна стария войник:
— Е, брада, живот ли е това за руския човек? А на какъв език ще се разговаряме с германките в Берлин, когато стигнем там? Според тебе, на чалдонски ли? А?
Степан Иванович, който седеше на леглото до Комисаря, поиска, разбира се, основателно да отговори, че линията на фронта минава още близо до Москва и че до германките е още доста далечко, но в гласа на Комисаря звучеше такава весела убедителност, че войникът само се покашля и деловито добави:
— Че е така, така е, не по чалдонски, разбира се. Но попазвайте се, другарю комисар, след такова раняване.
— Пазеният кон пръв ще лъсне петалата. Не си ли чувал? Не е хубаво, брада!
Никой от болните не носеше брада. Комисаря, кой знае защо, наричаше всички „бради“. От неговата уста това не звучеше обидно, а весело и на всички им ставаше по-леко на душата от неговото название.
По цели дни Алексей се вглеждаше в Комисаря, мъчеше се да открие тайната на неизчерпаемата му бодрост. Нямаше съмнение, че страда силно. Трябваше само да заспи и да загуби контрола над себе си и изведнъж почваше да пъшка, да се мята, да скърца със зъби, лицето му се изкривяваше от конвулсии. Сигурно той знаеше това и се стараеше да не спи денем, като си намираше какво да е занимание. А като бодърствуваше, бе неизменно спокоен и тих, сякаш не го мъчеше страшната болка, полекичка разговаряше с лекарите, шегуваше се, когато те опипваха и преглеждаха болните му места, и само по това, как ръката му мачкаше чаршафа, и по бисерните капки пот, избили между веждите му, можеше да се разбере колко трудно му бе да се сдържа. Летецът не разбираше как може този човек да потиска страшната болка, откъде имаше той толкова енергия, бодрост, жизнерадост, Алексей искаше да узнае това, още повече, че без да се гледа на непрекъснато увеличаващите се дози наркотици, той сам не можеше вече да спи нощем и понякога до утринта лежеше с отворени очи, захапал със зъби одеялото, за да не пъшка.