Все по-често, все по-настойчиво звучеше сега на прегледите зловещата дума „ампутация“ Като чувствуваше неотклонното приближаване на страшния ден, Алексей реши, че не си струва да се живее без крака.
И ето денят дойде. При визитацията Василий Василиевич дълго опипва почернелите, вече не чувствуващи допир стъпала, после рязко се изправи и като гледаше Мересиев право в очите, произнесе: „Да се отрежат!“ Побледнелият летец не успя да каже нищо, когато професорът горещо добави: „Да се отрежат — и никакви приказки, чуваш ли? Иначе ще пукнеш!
Разбра ли?“
Той излезе от стаята, без да погледне свитата си. Стаята се изпълни с тежко мълчание. Мересиев лежеше с вкаменено лице, с отворени очи. Пред него се мяркаха в мъгла сините, безобразни чуканчета на инвалида лодкар, пак видя как той се съблече и по маймунски, на четири крака, запълзя по морския пясък към водата.
— Льоша — тихо го повика Комисаря.
— Какво? — обади се Алексей с далечен, чужд глас.
— Така трябва, Льоша.
В тоя миг на Мересиев му се стори, че не лодкарят, а той сам пълзи на чуканчета и че неговото момиче, неговата Оля, стои на пясъка с пъстра развяваща се рокля, лека, слънчева, красива, хапе устните си и напрегнато го гледа. Така ще бъде! И той зарида безшумно и силно, пъхнал лице във възглавницата, като цял се тресеше и трепереше. На всички им стана тежко. Степан Иванович запъшка, смъкна се от леглото, наметна халата и като шляпаше с чехлите и се подпираше с ръце по таблите на леглата, заохка и тръгна към Мересиев. Но Комисаря му забрани със знак: значи нека плаче, не му пречи.
И наистина на Алексей му поолекна. Той скоро се успокои и дори почувствува облекчение, каквото винаги чувствува човек, когато най-после реши дълго измъчвалия го въпрос. Мълча чак до вечерта, когато дойдоха за него санитарите, за да го занесат в операционната. В тая бяла, ослепително блестяща стая той също не отрони нито дума. Дори когато му съобщиха, че състоянието на сърцето му не позволява да го упоят и се налага операцията да бъде извършена с местна упойка, той само кимна с глава. През време на операцията не издаде нито стон, нито вик. Василий Василиевич, който сам правеше тая не особено сложна ампутация и по обикновения си навик страшно хокаше сестрите и помошниците си, няколко пъти накара асистента да види не е ли умрял болният под ножа.
Когато режеха костта, болката беше страшна, но той беше свикнал да понася страданията и дори не разбираше добре какво правят при краката му тия хора в бели престилки, с лица, закрити с марлени маски.
Свести се вече в стаята и първото, което видя, беше загриженото лице на Клавдия Михайловна. Чудно, но той не помнеше нищо и дори се учуди защо лицето на тая мила, млада руса жена е толкова развълнувано и въпросително. Като забеляза, че той отвори очи, тя се зарадва, тихичко стисна — ръката му под одеялото.
— Какъв си юнак! — и веднага се залови за пулса.
„Какво ми е?“ — Алексей чувствуваше, че краката го болят някъде по-нагоре, отколкото по-рано, и не с предишната пареща, въртяща, късаща болка, а някак тъпо и вяло, сякаш ги бяха стегнали силно с връв над колената. И изведнъж по гънката на одеялото той видя, че тялото му беше станало по-късо. За миг си спомни: ослепителната светлина на бялата стая, свирепата, караница на Василий Василиевич, тъпия шум в емайлираната кофа. „Нима?!“ — някак отпуснато се учуди и като се силеше да се усмихне, каза на сестрата:
— Сякаш съм станал по-къс.
Усмивката излезе недобра, нещо като гримаса. Клавдия Михайловна загрижено поправи укорите му.
— Нищо, нищо, гълъбче, сега ще ти бъде по-леко.
— Да, вярно, по-леко. С колко килограма?
— Не бива, миличък, не бива. А вие сте юнак, едни викат, други привързваме с каиши и пак ги държим, а вие не гъкнахте … Ех, война, война!
В това време от вечерния полумрак на стаята се зачу сърдитият глас на Комисаря:
— Панихида ли правите там? Ето, предайте му, сестрице, писмата. Върви му на човека, дори му завиждам, толкова писма!
Комисаря предаде на Мересиев връзка писма. Това бяха писма от скъпия полк. Те имаха различни дати, но, кой знае защо, пристигнаха наведнъж и ето сега, като лежеше с отрязани крака, Алексей четеше едно след друго тия другарски послания, които разказваха за далечния, пълен с трудности, неудобства и опастности, неудържимо привличащ към себе си живот, който беше сега загубен за него безвъзвратно. Той поглъщаше и големите новини, и скъпите дреболии, за които му пишеха от полка. Беше му еднакво интересно и това, че политработникът от корпуса се бе похвалил, че уж полкът е представен за награждаване с ордена Червено знаме, че Иванчук получил изведнъж две награди, че Яшин убил на лов лисица, която, кой знае как, излязла без опашка, че поради възпаление на венците Стьопа Ростов бе развалил романа си със сестра Леночка. За миг се пренасяше мислено там, на скритото сред гори и езера летище, така често проклинато от летците за коварния терен и което сега му се струваше най-хубавата точка на земята.