Той така се увлече в писмата, че не обръщаше внимание на разликата в датите и не забеляза как Комисаря подмигна на сестрата, кимвайки към него с усмивка, и тихо й прошепна: „Моето лекарство е къде по-добро от всички тия ваши луминали и веронали!“ Така Алексей никога и не разбра, че като предвиждаше събитията, Комисаря криеше част от писмата му, та в страшния за Мересиев ден да предаде на летеца дружеските поздрави и новините от милото летище, да смекчи тежкия за него удар. Комисаря беше стар воин. Той познаваше великата сила на тия небрежно и бързо изписани късчета хартия, които на фронта биват по-важни от лекарствата и сухарите.
В писмото на Андрей Дегтяренко, грубовато и просто, като него самия, имаше мъничка хартийка, покрита с дребни къдрави буквички и пълна с възклицателни знаци:
„Другарю старши лейтенант! Не е хубаво, дето вие не държите на думата си!!! В полка много често ви споменават и аз не лъжа, само за вас говорят. Неотдавна другарят командир на полка каза в столовата, че Мересиев Алексей е друго нещо!!! А вие знаете, че той говори така само за най-добрите. Връщайте се по-скоро, тук ви чакат!!! Льоля голямата, от столовата, моли да ви предадем, че сега без препирни ще ви дава по три втори, дори ако за това домакинът я уволни. Само не е хубаво, дето не си държите на думите!! На другите вие все пак писахте, а на мене нищо не драснахте. Много ми е обидно, затова не ви пиша отделно писмо, но вие, моля ви се, ми напишете отделно писмо — как прекарвате и как се чувствувате!…“
Под тая забавна записка стоеше подписът: „Метеорологичният сержант“. Мересиев се усмихна, но погледът му падна върху думите: „Връщайте се по-скоро, вас тук ви чакат“, които в писмото бяха подчертани. Алексей се надигна в леглото и с вид, с какъвто се опипват джобовете, когато се открие, че е загубен важен документ, трескаво прокара ръка там, където бяха краката му. Ръката напипа празно място.
Едва в тая минута Алексей проумя цялата тежест на загубата. Той вече никога няма да се върне в полка, в авиацията, изобщо на фронта. Никога вече няма да издигне самолета във въздуха и няма да се хвърли във въздушен бой, никога! Сега е инвалид, лишен от любимата работа, прикован на място, тежест в къщи, излишен в живота. Това не може да се поправи, това ще трае чак до смъртта.
След операцията с Алексей Мересиев се случи най-страшното, което може да стане при подобни обстоятелства. Той се затвори в себе си. Не се оплакваше, не плачеше, не се дразнеше. Той мълчеше.
По цели дни лежеше на гръб, неподвижен, като гледаше все в една и съща лъкатушна пукнатина на тавана. Когато другарите му заговорваха с него, отговаряше често наслуки — „да“, „не“ — и отново млъкваше, вгледан в тясната пукнатина на мазилката, сякаш това бе някакъв йероглиф, в разгадаването на който се намираше неговото спасение. Той покорно изпълняваше всички разпоредби на лекарите, приемаше всичко, което му предписваха, бавно, без апетит изяждаше обяда си и пак лягаше по гръб.
— Ей, брада, за какво мислиш? — викаше му Комисаря.
Алексей обръщаше към него глава с такъв израз, сякаш не го виждаше.
— Питам за какво мислиш?
— За нищо.
Веднъж в стаята се отби Василий Василиевич.
— Е, пълзачо, жив ли си? Как е работата? Герой, герой, не гъкна. Сега, братко, вярвам, че осемнадесет дена си пълзял на четири крака от германците. През живота си съм виждал толкова юнаци, колкото ти картофи не си изял, но такива! като тебе не ми се е случвало да режа — професорът потри изпръхналите си червени ръце с изядени от сублимата нокти. — Защо се мръщиш? Хвалят го, а той се мръщи. Че аз съм генераллейтенант от медицинската служба. Е, заповядвам ти да се усмихнеш!
Като разтягаше с мъка устни в празна, престорена усмивка, Мересиев мислеше: „Ако знаех, че така ще свърши, струваше ли си да пълзя? Нали в пистолета бяха останали три патрона.“