Комисаря прочете във вестника кореспонденцията за интересен въздушен бой. Шест наши изтребителя влезли в бой срещу двадесет и два германски, съборили осем, а загубили само един. Комисаря четеше тази кореспонденция с такова удоволствие, сякаш се бяха отличили не непознати нему летци, а неговите кавалеристи. Дори Кукушкин се разпали, когато заспориха, мъчейки се да си представят как е станало това. А Алексей слушаше и мислеше: „Щастливи са! Летят, бият се, а ето аз никога няма вече да се издигна.“
Комюникетата на съветското информбюро ставаха все по-лаконични. По всичко се виждаше, че някъде в тила на Червената армия вече се свива мощен юмрук за нов удар. Комисаря и Степан Иванович усилено обсъждаха къде ще бъде нанесен тоя удар и какво предвещава за германците. Доскоро Алексей бе пръв в тия разговори. Сега се стараеше да не ги слуша. Той също усещаше нарастването на събитията, долавяше приближаването на гигантски, може би решителни боеве. Но мисълта, че неговите другари, дори навярно Кукушкин, който бързо се поправяше, ще участвуват в тях, а той е обречен на жалко съществуване в тила и че с нищо не можеше да поправи това, бе за него толкова мъчителна, че сега, когато Комисаря четеше вестници или почваше разговор за войната, Алексей се покриваше презглава с одеялото и мърдаше бузата си по възглавницата, за да не вижда и да не слуша. А в главата му, кой знае защо, се въртеше фразата: „Роденият да пълзи не може да лети“.
Клавдия Михайловна донесе няколко клончета върба, незнайно как и откъде попаднали в суровата, военна Москва, обградена с барикади. На всекиго на масата в чаша тя остави по клонче. От червеникавите клончета с бели пухкави висулчици лъхаше такава свежест, сякаш самата пролет бе влязла в четиридесет и втора стая. Всички бяха радостно възбудени през тоя ден. Дори мълчаливият танкист избъбра няколко думи изпод бинтовете си.
Алексей лежеше и мислеше: „В Камишин текат мътни ручеи покрай размекналите от кал тротоари, по блестящите камъни на уличния паваж. Мирише на стоплена земя, на прясна влага и конски тор. Точно в такъв ден те стояха с Оля на стръмния бряг на Волга и покрай тях, по необгледния простор на реката, в тържествена тишина, звънтяща от сребърните трели на чучулигата, безшумно и плавно отминаваше ледът. И сякаш не ледът се движеше по течението, а те с Оля безшумно плуваха срещу клокочещата, буйна река. Те стояха мълчаливо и такова голямо щастие се мяркаше пред тях, че тук, над волжките простори, срещу волния пролетен вятър, не им достигаше въздух. Това сега никога няма да го има. Тя ще се одвърне от него, а дори и да не се отвърне, нима той може да приеме такава жертва, нима има право да допусне тя, такава светла, красива, стройна, да върви редом с него, куцащия на сакатите си нозе!…“ И той помоли сестрата да махне от масата наивния предвестник на пролетта.
Върбата бе махната, но трудно бе да се избави от тежките си мисли: какво ще каже Оля, когато научи, че той е останал без крака? Ще го напусне, ще го забрави, ще го зачеркне от своя живот? Цялото същество на Алексей протестираше: не, тя не е такава, няма да го захвърли, няма да се отвърне! А това е дори по-лошо. Той си представяше как тя от благородство ще се омъжи за него, за безногия, как поради това ще изостави мечтата си за висше техническо образование, ще се впрегне в служебния ярем, за да изхранва себе си, инвалида мъж, а кой знае, може би и деца.
Има ли право той да приеме тая жертва? Нали още нищо не ги свързва, та тя му е годеница, а не жена. Той я обичаше, обичаше я много и затова реши, че няма такова право,! че сам трябва да скъса всички свързващи ги възли, да ги прекъсне с един замах, изведнъж, за да я избави не само от тежкото бъдеще, но и от мъките на колебанието.
Но тъкмо тогава пристигнаха писма с щемпел „Камишин“! и изведнъж заличиха всички тия решения. Писмото на Оля бе изпълнено с някаква скрита тревога. Сякаш предчувствувайки нещастие, тя му пишеше, че ще остане с него винаги, каквото и да му се случи, че той е нейният живот, че тя мисли за него през всяка свободна минута и че тия мисли помагат да понася тежестите на военния живот, безсънни! нощи в завода, копането на окопи и противотанкови ями свободните дни и нощи и защо да крие, там водят полугладно съществование. „Твоята последна мъничка снимка, дето седиш на пъна с кучето и се усмихваш, всякога е с мен. Сложих я в маминия медалион и я нося на гърдите си. Когато ми е тежко, отворя и погледна… И знаеш ли, вярвам, че докато се обичаме един друг, за нас няма нищо страшно.“ Тя пишеше също, че майка му напоследък много се тревожи за него, и пак настояваше да пише на бабичката по-често и да не я вълнува с лоши известия.