За пръв път писмата от родния град, всяко от които по-рано беше щастливо събитие и за дълго сгряваше душата през трудните фронтови дни, не зарадваха Алексей. Те внесоха ново объркване в душата му и точно тогава направи грешката, която после му струваше толкова мъки; той не се реши да пише в Камишин, че са отрязали краката му.
Единствено на девойката от метеостанцията той писа подробно за своето нещастие и за нерадостните си мисли. Те почти не се познаваха и затова с нея бе лесно да се разговаря. Без да знае дори името й, така адресира и писмото: ППС, едикоя си метеорологическа станция, за „метеорологичния сержант“. Той знаеше как пазят на фронта писмата и се надяваше, че рано или късно то дори и с такъв странен адрес, ще намери получателя си. Но това му беше и безразлично. На него просто му се искаше да се изкаже пред някого.
В тъжен размисъл течаха за Алексей Мересиев еднообразните болнични дни. И макар, че железният му организъм лесно понесе майсторски извършената ампутация и раните бързо се затваряха, той явно отслабваше и въпреки мерките от ден на Ден вехнеше и отпадаше пред очите на всички.
А в това време навън пролетта буйствуваше.
Тя се втурваше и тук, в четиридесет и втора стая, в тая стая, наситена с дъх на йодоформ. Проникваше през прозорчето с прохладното и влазтно дихание на топящия се сняг, с възбуденото чирикане на врабците, с веселото и звънливо скърцане на трамваите при завоите, със звучния тропот на стъпките по открилия се асфалт, а вечер — с разнообразните и меки звуци на хармоника. Пролетта надничаше през страничния прозорец с осветената от слънцето клонка на тополата, по която набъбваха продълговати пъпки, облети с жълтеникав клей. Вмъкваше се в стаята със златистите петна на луничките, обсипали бледото добро лице на Клавдия Михайловна, които се показваха през всякакъв вид пудра и доставяха на сестричката не малко огорчение. Пролетта настойчиво напомняше за себе си с веселите и чести удари на големите капки по тенекиените Первази на Прозорците.
Както и всякога, пролетта смекчаваше сърцата, събуждаше мечтите.
— Ех, да можеше сега с пушчицата да си в някое сечище! Така ли е, Степан Иванович, а?… Да заседнеш до зори в гюмето и да вардиш … страшно хубаво!!… Знаеш, утрото розово, свежо, студеничко, а ти седиш, наострил ухо, и изведнъж: гл, гл, гл и крилата — фю-фю-фю… И кацва над тебе — опашка като ветрило, и втора, и трета…
Степан Иванович шумно вдишва въздух, сякаш наистина му потичат слюнки, а Комисаря не млъква:
— А после да постелиш край огъня платнището си, да сръбнеш горещ чаец, та на всеки мускул да му стане топло, а? След праведните мъки…
— Ох, не ми споменавайте, другарю полкови комисар… А по нашия край знаете ли в това време какво ловим. Няма да повярвате — щука. Истина, бога ми, не сте ли чували? Е, то се знае, че е празна работа, но и полза има. Щуката, нали, щом се пукне ледът на езерото и се разлеят рекичките, все към брега се държи, размножава се. И за тая работа се мавира едва ли не на самия бряг — в тревата, в мъха, навсякъде, където е преляла водата! Навре се там, върти се, пръска хайвера си. Вървиш си по брега и сякаш кръгли цепеници са потопени. Но не, това е тя! Като треснеш с пушката! Понякога чувал не ти стига да събереш всичко. Ей богу! А друг път…
И започваха ловните спомени. Разговорът незабелязано се връщаше към фронтовите работи, почваха да гадаят какво става сега в дивизията, в ротата, не „плачат ли“ построените през зимата землянки и не са ли „запълзели“ укрепленията и как им се вижда пролетта на германците, свикнали да ходят на Запад по асфалт.
Щом свършваше обедът, почваше храненето на врабците. Степан Иванович, който изобщо не можеше да седи без работа и вечно все нещо вършеше със сухите си, неспокойни ръце, измисли да събира останалите от обеда трошички и да ги изхвърля на птичките отвън през прозорчето. Това стана обичай. Хвърляха вече не трошичките, оставяха цели залъци и нарочно ги натрошаваха. По такъв начин, според думите на Степан Иванович, беше зачислена на прехрана цялата птича компания. Голямо удоволствие бе за цялата стая да наблюдава как мъничките шумни птички загрижено се трудят над, някоя по-голяма кора, пискат, бият се, а после, като очистят корниза, отпочиват, пощят се на клончето на тополата и изведнъж дружно хвръкват и отлитат някъде по своите врабчешки работи. Храненето на врабчетата стана любимо забавление. Почнаха да познават отделни птички, дори бяха им измислили имена. С особените симпатии на стаята се ползуваше един; безопашатко, нахален и пъргав врабец, вероятно заплатил със своята опашка за лошия си, заядлив нрав. Степан Иванович го нарече Автоматчик.