Интересно бе, че именно грижата около тия шумни птички окончателно измъкна танкиста от мълчаливото му състояние. Отначало той отпуснато и равнодушно следеше как Степан Иванович, превит на две, подпрян на патериците, дълго се наместваше на радиатора, за да се повдигне и да стигне! до прозорчето. Но когато на другия ден врабците долетяха, танкистът, като се мръщеше от болки, дори приседна на леглото, за да може по-добре да види безредната птича глъчка.
Ма третия ден по обед той мушна под възглавницата си солидно парче сладък пи рог, точно тоя болничен десерт трябваше особено да се хареса на кресливите храненици. Веднъж Автоматчика не дойде и Кукушкин заяви, че вероятно го е нападнала котка — и Край. Мълчаливият танкист изведнъж заплака и нарече Кукушкин полицай, а когато на другия ден безопашаткото пак пискаше и се боричкаше на Корниза, като въртеше победоносно главичка с метално блеснали очички, танкистът се засмя, засмя се за пръв път след много месеци.
Не измина много време и Гвоздев съвсем се оживи. За общо учудване, той се оказа, добър и приятен човек. Това постигна, разбира се, Семьон Воробьов, който бе наистина майстор да избере, както сам се изразяваше, за всеки човек особено ключе. И ето как сполучи.
Най-радостният час в четиридесет и втора стая бе, когато на вратата със загадъчен вид се появяваше Клавдия Михайловна. Сложила ръцете си зад гърба, тя оглеждаше всички със светнали очи и казваше:
— Е, кой ще танцува днес?
Това значеше: пристигнали са писма. Получателят трябваше, макар мъничко, да поскача на леглото си, наподобявайки танц. Най-често това се случваше на Комисаря, който получаваше понякога десетки писма наведнъж. Пишеха му от дивизията, от тила, пишеха му другари по служба, командири и политработнйци, пишеха войници, пишеха по стар навик командирски жени, които, искаха да понакастри разпусналия се мъж, пишеха Вдовици на убити другари, молеха го за съвет в живота. За помощ в работите си, пишеше му дори една пионерка от Казахстан, дъщеря на убит командир на полк, името на която Комисарят никак не можеше да запомни. Всички тия писма той чегеше с йнтерес, на всички непременно отговаряше и веднага пишеше до надлежното учреждение с молба та помогнат на жената на едикой си командир; сърдито кастреше „разпусналите“ се мъже, заплашваше домоуправителя, че сам ще отиде и ще му откъсне главата, ако не постави печка на семейството на едикой си фронтовак, боеви командир; нахока девойката от Казахстан със сложно запомнящо се и не за двойката по руски език през втория срок.
Степан Иванович също водеше оживена преписка и с фронта, и с тила. Писмата на синовете си, също сръчни снайперисти, писмата от дъщеря си, колхозна бригадирка, с безброй поздрави от всички близки и познати, със съобщението, че макар колхозът първо да е изпратил хора на новия строеж, с еди какви си стопански цели плановете са преизпълнени с толкова и толкова Процента, Степан Иванович с голяма радост четеше не забавно писмо на глас и цялата стая, всички болногледачкй, сестрата и дори ординаторът, сух и злъчен човек, винаги бяха в течение на семейните му работи.
Дори необщителният Кукушкин, който, изглежда, беше скаран с цял свят, получаваше писма от майка си, някъде от Барнаул. Той грабваше писмото от сестрата, изчакваше, докато хората в стаята заспят, и четеше, като си шепнеше тихичко думите. В тия минути на мъничкото му лице с остри, неприятни черти се появяваше особен, съвсем несвойствен за него тържествен и тих израз. Той много обичаше майка си, стара фелдшерка, но, кой знае защо, се срамуваше от тая любов и грижливо я скриваше.
Единствен само танкистът в радостните минути, когато в стаята оживено се разменяха получените новини, ставаше още по-мрачен, обръщаше се към стената и дръпваше одеялото през главата си: нямаше кой да му пише. Колкото повече писма получаваше стаята, толкова по-остро чувствуваше той самотата си. Но ето че веднъж Клавдия Михайловна се яви някак си особено възбудена, като се стараеше да не гледа Комисаря, и припряно попита:
— Е, кой ще танцува днес?
Тя гледаше към леглото на танкиста и нейното добро лице цяло сияеше в широка усмивка Всички почувствуваха, че беше се случило нещо необикновено. Стаята се наостри.
— Лейтенант Гвоздев, танцувайте! Е, какво ще кажете.
Мересиев видя как Гвоздев трепна, как рязко се обърна, как светнаха изпод бинтовете очите му. Но веднага се сдържа и каза с треперещ глас, на който се мъчеше да придаде равнодушен тон:
— Грешка. Сигурно тук лежи друг някой Гвоздев, — но очите му жадно, с надежда гледаха трите плика, които сестрата държеше високо като знаме.