Мересиев, стисна здраво зъби, даде газ и като постави самолета вертикално, опита се да се гмурне под горния германец, който го притискаше към земята. Той сполучи да се измъкне от конвоя. Но германецът успя навреме да натисне спусъка. Моторът загуби своя ритъм и заработи с чести прекъсвания. Целият самолет затрепера в смъртна треска.
Бяха го улучили, Алексей успя да свърне в бялата мъгла на облака, да се изскубне от преследването. Но какво щеше да стане по-нататък? Летецът усещаше треперенето на ранения апарат с цялото си същество, като че това не бе агония на осакатения мотор, а треска, която ломеше неговото собствено тяло.
Къде е ранен моторът? Колко време самолетът ще може да се задържи във въздуха? Няма ли да избухнат бензиновите резервоари? Всичко това Алексей не помисли, а по-скоро го почувствува. Като усещаше, че седи на динамитен заряд, по чийто фитил вече пробягва пламъкът, той насочи самолета в обратен курс, към линията на фронта, към своите, та каквото и да се случи, поне да го погребат родни ръце.
Развръзката настъпи изведнъж. Моторът засече и млъкна. Самолетът се понесе стремително надолу, сякаш се плъзгаше от стръмна планина. Под самолета се преливаше със зеленосивите си вълни необгледна като море гора… „И все пак не в плен!“ — успя да помисли летецът, когато близките дървета, които се сливаха в надлъжни ивици, летяха под крилата на самолета. Когато гората като звяр скочи върху него, той с инстинктивно движение изключи запалването. Раздаде се скърцащ трясък и всичко мигновено изчезна, сякаш той заедно със самолета потъна в тъмна гъста вода.
Падайки, самолетът закачи върховете на боровете. Това смекчи удара. Като пречупи няколко дървета, самолетът се разби на части, но миг преди това Алексей бе откъснат от седалището и подхвърлен във въздуха. Паднал върху широкоплещеста, вековна ела, той се плъзна по клоните в дълбоката пряспа, навеяна от вятъра в подножието й. Това му спаси живота.
Колко време лежа неподвижно в безсъзнание, Алексей не можеше да си спомни. Някакви неопределени човешки сенки, очертания на сгради, на невероятни самолети, мяркащи се стремително, се носеха пред него и от тяхното вихрено движение усещаше в цялото си тяло тъпа, въртяща болка. После от хаоса изплува нещо голямо, горещо, с неопределени форми и задиша върху него със зноен смрад. Той се опита да се отстрани, но тялото му сякаш бе залепнало за снега. Мъчен от неосъзнат ужас, той рязко мръдна и изведнъж почувствува мразовития въздух, който се вмъкна в дробовете му, студенината на снега върху страните си и остра болка, вече не в цялото тяло, а в краката.
„Жив!“ — мярна се в съзнанието му. Направи движение, за да се повдигне, и чу край себе си хрущящото скриптене на замръзналия сняг под нечии нозе и шумно пресипнало дишане. „Немци“ — изведнъж се досети той, като сподави в себе си желанието да отвори очи, да скочи, за да се защити. — „Плен, значи все пак плен… Какво да правя?“
Той си спомни, че неговият техник Юра, майстор на всичко, вчера се бе заловил да му пришие към кобура откъсналото се ремъче, но не можа да го направи; наложи се, като излиташе, да постави пистолета в страничния джоб на комбинезона. Сега, за да го извади, трябваше да се обърне настрана. Това не можеше, разбира се, да се направи незабелязано от неприятеля. Алексей лежеше по очи. На бедрото си той усещаше острите ръбове на пистолета. Но лежеше неподвижно: може би врагът ще го вземе за мъртъв и ще си отиде.
Германецът се поразтъпка наблизо, някак странно въздъхна, отново се приближи до Мересиев, поскърца в замръзналия сняг, наведе се. Алексей пак усети смрадния дъх на гърлото му. Сега знаеше, че германецът е сам, и в това виждаше възможност да се спаси: ако го издебне, внезапно скочи, стисне го за гърлото и като не му даде възможност да използува оръжието си, завърже с него двубой … Но това трябваше да се направи пресметливо и точно.
Без да измени позата си, бавно, съвсем бавно Алексей поотвори очите си, през спуснатите си клепачи видя пред себе си вместо германец кестеняво мъхнато петно. Поотвори по-широко очи и веднага пак плътно зажумя: пред него на задните си лапи седеше голяма, мършава и проскубана мечка.
Тихо, както само зверовете умеят, мечката седеше до неподвижната човешка фигура, която едва се показваше от блестящата синкава на слънцето пряспа.
Нейните мръсни ноздри леко потрепваха. От полуотворената й уста, в която се виждаха стари, жълти, но още силни зъби, се стичаше и полюляваше на вятъра тъничка нишка гъста слюнка.