— Не, за вас са. Вижте: за лейтенант Гвоздев Г. М. И дори четиридесет и втора стая. Е?
Обинтованата ръка жадно се измъкна изпод одеялото. Тя трепереше, докато лейтенантът, като захапа плика със зъби, с нетърпеливи движения го отваряше. Очите на Гвоздев възбудено блестяха под бинтовете. Работата излезе странна. Три девойки, приятелки, студентки в един и същ курс, от един и същ медицински институт, с различни почерци и с различни думи му пишеха приблизително едно и също. Като узнали, че героят танкист лейтенант Гвоздев лежи ранен в Москва, решили да завържат с него преписка. Те му пишеха, че ако той, лейтенатът, не се обиди от нахалството им, би ли им писал как живее и как е здравето му, а едната от тях, която се беше подписала „Анюта“, пишеше: не може ли тя с нещо да му помогне, не му ли са нужни хубави книжки и ако нещо му потрябва, нека не се стеснява да се обърне към нея.
През целия ден лейтенантът обръща писмата, чете адреса, разглежда почерците. Разбира се, той знаеше за подобен РОД преписки и дори сам веднъж си беше кореспондирал с някаква непозната, чиято ласкава записчица беше намерил в пръстите на плетените ръкавици, паднали му се като празничен подарък. Но тая преписка сама по себе си се прекрати, когато кореспондентката му изпрати снимка с шеговит надпис, където тя, вече възрастна жена, бе снета сред четирите си деца. Но сега работата бе друга. Едно само смущаваше и учудваше Гвоздев, че писмата дойдоха така неочаквано и наведнъж, и необяснимо беше също откъде студентките от медицинския институт са узнали за неговите бойни дела. Цялата стая недоумяваше, а най-вече Комисаря. Но Мересиев долови многозначителния поглед, който той си размени със Степан Иванович и със сестрата, и разбра, че и това бе дело на неговите ръце.
Както и да стоеше работата, но на другата сутрин Гвоздев измоли от Комисаря хартия и като разбинтова сам китката на дясната си ръка, до вечерта писа, задрасква, къса и отново писа отговор на своите непознати кореспондентки.
Двете момичета сами отпаднаха, затова пък грижливата Анюта започна да пише за трите. Гвоздев беше човек с открит характер и сега цялата стая знаеше какво става в третия курс на медицинския институт, колко увлекателна наука е биологията и колко е скучна органичната химия, колко приятен е гласът на професора и как хубаво преподава материала и, напротив, колко скучно бъбре лекциите си едикой си доцент, колко дърва са докарали на товарните трамваи през последния студентски неделен ден, колко е сложно едновременно да се учи и да се работи в болницата за евакуирани и как „важничи“ някаква студентка, бездарна зубрачка и изобщо не съвсем симпатична особа.
Гвоздев не само проговори, но някак си цял се разтвори. Състоянието му бързо се подобряваше.
Снеха шините на Кукушкин, Степан Иванович се учеше да ходи без патерици и пристъпваше вече доста. Сега прекарваше по цели дни на перваза, наблюдаваше онова, което ставаше в „свободния свят“. И само положението на Комисаря и на Мересиев ставаше всеки ден по-лошо. Особено бързо се влошаваше положението на Комисаря. Той вече не можеше сутрин да прави гимнастиката си, тялото му все повече и повече се пълнеше със зловеща жълтеникава прозрачна подпухналост, ръцете му се свиваха с мъка и вече не можеха да държат нито молива, нито лъжицата на обед.
Сутрин болногледачката измиваше и избърсваше лицето му, хранеше го с лъжичка и се чувствуваше, че не тежката болка, а точно тая безпомощност го подтиска и изкарва из търпение. Впрочем той и сега не униваше. Пак така бодро бучеше през деня неговият бас, пак така жадно четеше новините във вестниците и дори продължаваше да се занимава с немски. Само трябваше да му слагат книгите на специална телена подставка, изработена от Степан Иванович, и старият войник, седнал до него, му прелистваше страниците. Сутрин, докато нямаше още нови вестници, той нетърпеливо разпитваше сестрата какво е комюникето, какво ново са предали по радиото, какво е времето и какво се чува в Москва. Измоли от Василий Василиевич да прокара до леглото му радиослушалки. Сякаш колкото по-слабо и по-немощно ставаше тялото му, толкова по-упорит и силен бе духът му. Все със същия интерес той четеше многобройните писма и им отговаряше диктуваше поред ту на Кукушкин, ту на Гвоздев. Веднъж Мересиев, задрямал след процедурата, бе разбуден от неговия гръмлив глас.
— Кърпачи! — гърмеше той гневно. — На телената подпорка се сивееше листче от дивизионния вестник, който въпреки заповедта „да не се изнася от частта“, някой от другарите редовно му изпращаше. — Оглупели са ония там, заседналите в отбрана. Кравцов — бюрократ? Най-добрият ветеринар в армията бюрократ?! Гриша, пиши, пиши веднага.