И той продиктува на Гвоздев сърдит рапорт до члена на военния съвет на армията, като молеше да бъдат махнати „драскачите“, които незаслужено бяха очернили добрия, прилежен човек. Като изпрати писмото по сестрата, той още дълго и цветисто руга „кречеталата“ и бе страшно да се слушат тези пълни с Делова страст думи от човек, който не можеше дори главата си да обърне върху възглавницата.
Същата вечер се случи още по-забележително произшествие. В тихия час, когато лампите още не бяха запалени и по ъглите на стаята вече почваше да се сгъстява тъмнината, Степан Иванович седеше на перваза и замислено гледаше към крайбрежната улица. Чупеха леда по реката. Няколко жени с брезентови престилки откъртваха с лостове леда на тесни ивици по дължината на тъмния квадрат на пробитата в леда дупка, после с един-два удара разсичаха ивицата на продълговати парчета, вземаха куките и по дъски изтегляха тия парчета от водата, ледените блокове лежаха на редици: долу прозрачнозеленикави, горе — жълти. По пътя край реката към мястото на разчистването се точеше върволица от шейни, завързани една за друга. Едно старче с шапка с наушници, с ватирани панталони и памуклийка, пристегната с колан, на който висеше брадва, поведе конете за юздите към сечището и жените с куките вкараха леда в шейната. Стопанинът Степан Иванович реши, че работят работници от колхоз, но че работата е безсмислено организирана. Твърде много хора се блъскаха, като си пречеха един на друг. В главата му на стопанин вече изникна план. Той мислено раздели всичките на групи, по трима, точно по толкова, че заедно да могат без труд да измъкват блоковете върху леда, Всяка група мислено отведе на специален участък и би им платил не надница, а на всяка група според извадените блокове. А ей оная кръглолика, румена женица би посъветвал да започне съревнование между тройките… Той дотолкова се увлече в стопанските си мисли, че не можа изведнъж да забележи как един от конете се приближи толкова до просеченото място, че задните му крака се подхлъзнаха и той се озова във водата. Шейната поддържаше коня на повърхността на водата, а течението го завличаше под леда. Старчето с брадвата безсмислено се засуети край него, ту хващаше Клиновете на шейната, ту теглеше коня за юздите.
— Конят потъва! — изохка високо Степан Иванович.
Комисаря с невероятно усилие, цял позеленял от болки, се повдигна на лакти, опря се с гърди на перваза и се наведе към стъклото.
— Дръвник!… — прошепна той. — Как не може да разбере! Ремъците… трябва да пресече ремъците, конят сам ще излезе… Ах, загива добичето!
Степан Иванович се покатери тежко на перваза. Конят потъваше. От време на време мътната вълна го заливаше, но той все още отчаяно се бореше, изкачаше от водата и започваше да драще по леда с подковите на предните си крака.
— Та пресечи ремъците! — с цяло гърло завика Комисаря, като че ли старецът там на реката можеше да го чуе.
— Ей, драги, пресечи ремъците! Брадвата е на пояса ти, пресечи ремъците, пресечи ги! — свил ръце на фуния, извика през прозореца Степан Иванович.
Старчето чу тоя, сякаш от небето паднал съвет. Той измъкна брадвата и с два замаха пресече ремъците. Освободеният от впряга кон веднага изскочи на леда, и като се спря край дупката, пробита в леда, тежко раздвижи хълбоците си и се отърси като куче.
— Какво значи това! — чу се в тоя момент глас сред стаята.
Василий Василиевич с незакопчана престилка и без обикновената си бяла шапчица стоеше на вратата. Той почна отчаяно да се кара, да тропа с нозе, като че искаше да чуе каквито и да било обяснения. Закани се да разгони по дяволите полудялата стая и си отиде, като ругаеше и дишаше тежко и като че без да разбере смисъла на случката. След минута в стаята дотича Клавдия Михайловна, разстроена, с разплакани очи. Тя току-що беше получила от Василий Василиевич страшно мъмрене, но видя на възглавницата зеленото, безжизнено лице на Комисаря, който лежеше неподвижно със затворени очи, и се спусна към него.
Вечерта му прилоша. Инжектираха му камфор, даваха му ислород. Той тълго не идваше на себе си. Щом се опомни, Комисаря веднага се опита да се усмихне на Клавдия Михайловна, която стоеше над него с кислородна възглавничка в ръце, и се пошегува:
— Не се вълнувайте, сестрице. И от ада ще се върна, за да ви донеса средството, с което там дяволите си чистят луничките.
Беше страшно тежко да се гледа как яростно се съпротивлява в тежка борба с болестта и от ден на ден слабее тоя едър, силен човек.