8
С всеки изминат ден слабееше и Алексей Мересиев. В редовното си писмо дори съобщи на „метеорологичния сержант“, единствения, на когото поверяваше сега скърбите си, че май няма да излезе оттук и че дори така е по-добре, защото летец без крака е все едно птичка без крила, която може още да живее и кълве, но никога няма да лети, че той не иска да остане безкрила птица и че е готов да посрещне спокойно и най-лошия изход, стига да може по-скоро да настъпи. Беше наистина жестоко да пише така: в течение на преписката девойката си признаваше, че тя отдавна вече не е равнодушна към „другаря старши лейтенант“, но за нищо на света не би му признала това, ако не бе му се случило такова нещастие.
— Иска да се жени, сега мъжете имат цена. Какво са за нея краката, това ще бъде по-голяма препоръка — язвително коментираше верният на себе си Кукушкин.
Но Алексей помнеше бледото, притиснало се до него лице на девойката в момента, когато смъртта профуча над техните глави. Той знаеше, че не е така. Знаеше също, че девойката чете с мъка неговите тъжни изповеди. Без да знаеше дори името на „метеорологичния сержант“, той продължаваше да й доверява своите тъжни мисли.
Комисаря умееше за всеки да намери ключ, но ето Алексей Мересиев и на него не отстъпваше. Още в първия ден след операцията на Мересиев в стаята се появи книгата „Как се каляваше стоманата“. Почнаха да я четат на глас. Алексей разбра за кого се отнася четенето, но това малко го утеши. Той уважаваше от детинство Павел Корчагин. Той бе един от любимите му герои. „Но нали Корчагин не е бил летец — мислеше сега Алексей. — Нима той знае какво значи «да заболееш за въздуха»? Островски беше писал книжките си в постелята не в такова време, когато всички мъже и много жени в страната воюват, когато дори сополивите момчета правят снаряди, покачени на сандък, понеже ръстът им не стига, за да работят на машините.“
С една дума, в дадения случай книжката нема успех. Тогава Комисаря почна обходно движение. Съвсем случайно уж той разказа за някакъв човек, който с парализирани крака можел да върши голяма обществена работа. Степан Иванович, който от всичко се интересуваше, почна учудено да се тюхка, И сам си спомни, че в техните краища имало лекар без ръка, най-способният в целия район лекар, и на кон яздел, и на лов ходел, и така се справял с една ръка с пушката, че забивал сачми в очите на катеричка. Сега Комисаря спомена покойния академик Вилиямс, когото лично познавал още по време на машинотракторните работи. Тоя човек, наполовина парализиран, който владеел само едната си ръка, продължавал да ръководи института и вършел работа от огромен мащаб.
Мересиев слушаше и се усмихваше: да мислиш, да говориш, да пишеш, да заповядваш, да лекуваш, дори да ходиш на лов можеш и съвсем без крака, но той е летец, летец по призвание, летец от детинство, от същия оня ден, когато още дете, пазейки бостана, където сред повехналите листа върху сухата попукана земя лежаха огромните шарени кълба на прочутите по цяла Волга дини, той чу, а после видя мъничко сребърно водно конче, което лъщеше на слънцето с двойните си криле и бавно плуваше над прашната степ, някъде към Сталинград.
Оттогава мечтата да стане летец не го напускаше. Той мислеше за това на ученическата скамейка, мислеше по-късно, когато работеше на струга. Нощем, когато всички в къщи заспиваха, той заедно с Ляпидевски намираше и спасяваше челюскинци, заедно с Водопянов спускаше тежки самолети върху леда сред ледените блокове на Северния полюс, заедно с Чкалов прокарваше неоткрит още от човека въздушен път през полюса за Съединените щати.
Комсомолската организация го изпрати в Далечния изток. Той строи в тайгата младежкия град — Комсомолск на Амур. Но и там, в тайгата, занесе мечтата си за полети. Между строителите намери младежи и девойки, които като него мечтаеха за благородната професия на летеца, и мъчно е да се повярва, че те наистина със собствените си ръце построиха свой аероклуб в тоя град, който дотогава съществуваше само на план. Когато припадаше здрач и мъгли загръщаха гигантския строеж, всички строители се завираха в бараките, затваряха прозорците, а пред вратите палеха пушещи огньове от сурови клони, за да гонят с дима комарите и другите насекоми, които изпълваха въздуха с тънкото си зловещо бръмчене. Когато строителите почиваха след работния ден, членовете на аероклуба, ръководени от Алексей, намазваха телата си с газ, която трябваше да отпъжда комарите и другите насекоми, и излизаха в тайгата с брадви, кирки, триони, лопати и взрив. Те режеха, изкореняваха дървета, вдигаха във въздуха пънове, изравняваха земята, като отнемаха от тайгата място за летище. И го спечелиха, като със собствените си ръце изтръгнаха от горския гъсталак няколко километра за летателна площадка.