От това летище Алексей за пръв път се понесе във въздуха с учебен самолет, като най-после осъществи заветната мечта на детството си.
После учи във военновъздушното училище, сам учи в него младите. Тук го и завари войната и въпреки заплахата на училищното началство той напусна инструкторската работа и замина в действуващата армия. Всичките му стремежи в живота, всичките негови вълнения, радости, всичките му планове за бъдещето и целият му сегашен успех в живота — всичко бе свързано с авиацията …
А те му разправят за Вилиямс!
— Но Вилиямс не е летец — каза Алексей и се обърна към стената.
Обаче Комисаря не се отказваше от опитите си да го „развлича“. Веднъж, когато се намираше в обикновеното си състояние на равнодушно вцепенение, Алексей чу Комисаря:
— Льоша, гледай, тук е писано за тебе. Степан Иванович вече поднасяше на Мересиев някакво списание. Малка статия беше подчертана с молив. Алексей бързо хвърли поглед на отбелязаното, но не срещна презимето си. Това беше статийка за руски летец от времето на Първата световна война. От страницата на списанието гледаше към Алексей непознато лице на млад офицер с мънички мустачки, засукани накрая като шило, с бяла кокарда на кепето, кривнато над самото ухо.
— Чети, чети, тъкмо за тебе е — настояваше Комисаря.
Мересиев прочете. В статията се разказваше за руския военен летец поручик Валериан Аркадиевич Карпович. Като летял над неприятелските позиции, поручик Карпович бил ранен в крака с германски избухлив куршум думдум. С разбит крак той успял на своя „фарман“ да прелети линията на фронта и да кацне при своите. Стъпалото му било отрязано, но младият офицер не пожелал да се уволни от армията. Той си измислил протеза собствена конструкция. Дълго и упорито се занимавал с гимнастика, тренирал се и благодарение на това в края на войната се върнал в армията. Служил като инспектор в школата за военни пилоти и дори, както се казваше в бележката, „понякога рискувал да се издигне във въздуха на самолета си“. Бил награден с офицерския „Георгиевски орден“ и успешно служил в руската военна авиация, докато загинал вследствие на катастрофа.
Мересиев прочете тая бележка веднъж, два пъти, три пъти. Малко напрегнато, но все пак смело се усмихваше от снимката младият слабичък поручик с уморено волево лице. Цялата, стая тихо наблюдаваше Алексей. Той поразроши косите си и без да откъсне очи от статийката, напипа с ръка моливи на табуретката и добросъвестно, грижливо я огради.
— Прочете ли? — хитровато попита Комисаря. Алексей мълчеше, все още местейки очи по редовете.
— Е, какво ще кажеш?
— Но на него му е липсвало само стъпало.
— Ти пък си съветски човек.
— Той е летял на „Фарман“. Нима това е самолет? Това е етажерка. Защо да не лети на него? Там управлението е такова, че нито сръчност, нито бързина са нужни.
— Но ти си съветски човек! — настояваше комисарят.
— Съветски човек — машинално повтори Алексей, все още без да откъсва поглед от бележката, после бледото му лице се освети от някаква вътрешна руменина и той огледа всички с учуден, радостен поглед.
През нощта Алексей пъхна списанието под възглавницата си, пъхна го и си спомни, че в детинство, когато се качваше на одъра, където спеше с братята си, също така слагаше под възглавницата грозното, с изпокъсани уши мече, ушито от майка му от стара кадифена блуза. И се засмя на тоя си спомен, засмя се с глас.
През нощта не затвори очи. Стаята потъна в тежък сън. Гвоздев се въртеше на леглото и пружината скърцаше. Степан Иванович хъркаше със свистене, сякаш си разкъсваше вътрешностите. Понякога като се обръщаше, тихо изохкваше през зъби комисарят. Но Алексей не чуваше нищо. Той постоянно изваждаше списанието и при светлината на нощната лампа гледаше усмихващото се лице на поручика. „На тебе ти е било трудно, но ти все пак си успял — мислеше той. — На мене ще бъде много по-трудно но ще видиш, аз също няма да изостана.“ Посреднощ комисарят изведнъж затихна. Алексей се надигна и видя, че той лежи бледен, спокоен и сякаш вече не диша. Летецът хвана звънеца и силно го разклати. Дотича Клавдия Михайловна, гологлава, със сънено лице и разпиляни коси. След няколко минути повикаха ординатора. Пипнаха пулса, инжектираха камфор, пъхнаха в устата му тръба с кислород. Тая бъркотия трая около един час и имаше моменти, когато всичко изглеждаше безнадеждно. Най-после Комисаря отвори очи, слабо, едва забележимо се усмихна на Клавдия Михайловна и тихичко каза: