— Извинете, разтревожих ви без причина. Но до ада все пак не можах да стигна и мехлем против лунички не ви донесох. Така че вие мила, ще трябва да се киприте с луничките, какво да се прави.
От тая шега на всички им олекна. Здрав бе тоя дъб! Може да издържи и тая буря. Ординаторът си отиде, скърцането на обувките му бавно затихна в края на коридора, разотидоха се и болногледачките и само Клавдия Михайловна остана, седнала отстрани на леглото до Комисаря. Болните заспаха. Мересиев лежеше със затворени очи и мислеше за протезите, които можеха да бъдат прикрепени дори с ремъци за педалите на управлението на самолета. Той си спомни, че някога още в аероклуба беше слушал от инструктора, стар летец от гражданската война, как един пилот с къси крака привързал към педалите пънчета.
„Аз, братко, няма да остана по-назад от тебе — убеждаваше той Карпович. — Ще летя, ще летя!“ — звънеше и пееше в главата на Алексей и пропъждаше съня. Той лежеше тихо, затворил очи. Отстрана можеше да се помисли, че спи дълбоко, усмихвайки се насън.
И в тоя момент той чу разговора, който по-късно много пъти си припомняше в тежките минути на живота си.
— Но защо, защо правите така? Това е страшно — смеете се, шегувате се, когато изпитвате такава болка. Сърцето ми изстива, като си помисля колко ви боли. Защо се отказахте от отделна стая?
Сякаш тая, която говореше, не беше сестрата на стаята, Клавдия Михайловна, хубавичка, ласкава, но някак безплътна. Говореше жена страстна и протестираща. В гласа й звучеше скръб и може би нещо повече. Мересиев отвори очи. В светлината на засенчената с абажур нощна лампа той видя на възглавницата бледото лице на Комисаря с тихо и ласкаво светещи очи и мекия женствен профил на сестрата. Светлината, която падаше отзад, правеше да сияят разкошните й руси коси и Мересиев, който съзнаваше, че не прави добре, не можеше да откъсне погледа си от нея.
— Айайай, сестричке… Сълзици, така изведнъж! Да бяхте взели малко бромец? — като на момиченце й каза Комисаря.
— Пак се смеете. Но какъв човек сте вие? Та това е чудовищно, разбирате ли, чудовищно: смеете се, когато трябва да се плаче, успокоявате другите, когато сам се разкъсвате на части. Мили мой, мили. Не смейте, чувате ли, не смейте така да се отнасяте със себе си.
Тя дълго, беззвучно плака, отпуснала глава. А Комисаря гледаше слабите, потреперващи под престилката плещи с тъжен ласкав поглед.
— Късно е, късно е, мила. В своите лични работи аз винаги ужасно съм закъснявал все от липса на време, а сега, струва ми се, съвсем съм закъснял.
Комисаря въздъхна. Сестрата стана и пълните й със сълзи очи го погледнаха с жадно очакване. Той се усмихна, пак въздъхна и със своя обикновен, добродушен и малко насмешлив тон продължи:
— Я слушай, умнице, една история. Изведнъж си я спомних. Отдавна беше това, още през гражданската война, в Туркестан. Да Един ескадрон се увлече да гони басмачите12 и се намери в такава пустиня, че конете — а конете бяха руски, несвикнали на пясъка — почнаха да гинат. И станахме неочаквано пехота. Да. И ето командирът взе решение: да изоставим обоза и само с пушките пешком да стигнем до големия град. А до него имаше към сто и шестдесет километра — и то по голия пясък. Чувате ли, умнице? Вървим ден, втори, трети. Слънцето пече — изгаря. Няма никаква вода. Лигавицата на устата почва да се пука, а във въздуха горещ пясък, под краката пясъкът пее, в зъбите хрущи, дразни очите, набива се в гърлото, да — сила няма. Падне човек върху пясъка, простре се по очи на земята и лежи. А наш комисар бе Яков Павлович Володин. На вид глезен, интелигентен — беше историк… Но здрав болшевик. Мислехме, че той пръв ще падне, а той върви и всички хора раздвижва: значи близо е, скоро ще стигнем — и пистолета размахва над тия, които лягат: ставай, ще те застрелям …
На четвъртото денонощие, когато до града оставаха всичко петнадесетима километра, хората бяха съвсем изгубили сили. Клатушкахме се, вървим като пияни, а следите, които оставяме след себе си, са неравни като на ранен звяр. Изведнъж нашият комисар запя. Гласът му бе прегракнал, слаб и запя проста, стара войнишка песен: „Чубарики, чубчики“. Но започнаха да му пригласят, запяха. Аз изкомандувах: „Стройте се“, подравних крачките и — няма да повярвате — стана ни по-леко да вървим.
След тая песен подеха друга, после трета. Разбирате ли, сестричке, със сухи попукани устни и в такава жега! По пътя изпяхме всички песни, които знаехме, и стигнахме, и нито един не оставихме на пясъка. Виждате ли каква е работата!
— А комисарят? — попита Клавдия Михайловна.
— Какво комисарят? Жив и здрав е сега. Професор е, археолог. Изкопава от земята някакви доисторически селища. Вярно, че след това загуби гласа си. Прегракна. Но защо му е глас. Не е Лемешев … Е хайде, стига сте ме приспивали. Идете си, умнице, давам ви дума, че конникът днес вече няма да умира.