Мересиев заспа най-после дълбок и спокоен сън. Присъни му се пясъчна пустиня, която той никога през живота си ме бе виждал, окървавени, попукани устни, от които излизат звуците на песни, и тоя същия Володин, който в съня някак си приличаше на комисаря Воробьов.
Алексей се събуди късно, когато слънчевите зайчета лежаха вече по средата на стаята, което показваше пладне — събуди се със съзнанието за нещо радостно. Сън ли? Какъв сън… Погледът му падна на списанието, което и, в съня си бе стискал здраво в ръка. Поручик Карпович все така напрегнато и смело се усмихваше от смачканата страница. Мересиев грижливо оправи списанието и му подмигна.
Измитият и сресан вече Комисар с усмивка следеше Алексей.
— Какво си подмигвате? — запита той доволно.
— Ще полетим — отговори Алексей.
— А как? На него му е липсвал само един крак, а на теб и двата.
— Но аз съм съветски, руски човек! — отвърна Мересиев.
Той произнесе тая дума така, сякаш тя му гарантираше, че непременно ще надмине поручик Карпович и ще лети.
На закуска той изяде всичко, което му поднесе болногледачката, учудено погледна празните чинии и поиска още: беше в състояние на нервна възбуда, тананикаше, опитваше се да свири, сам си разсъждаваше на глас. По време на професорската визитация, възползувайки се от разположението на Василий Василиевич, той му дотегна с въпроси, какво е нужно да направи, за да ускори оздравяването си. Като научи, че трябва повече да яде и да спи, той поиска на обед две втори и задавяйки се, с мъка дояде четвъртото кюфте. Но през деня не можа да заспи, макар че лежа час и половина със затворени очи.
Щастието бива егоистично. Измъчвайки професора с въпроси, Алексей не забеляза онова, на което обърна внимание цялата стая. Василий Василиевич се яви на визитация точно, както винаги, когато слънчевият лъч, който бавно преминаваше през деня по пода на стаята, стигна до ощърбения паркет. Външно той бе все така внимателен, но всички обърнаха внимание на някаква вътрешна, съвсем непривична за него разсеяност. Той не се караше, не изричаше обикновените си соленички думи, а в ъглите на червените му възпалени очи непрекъснато трептяха жилчици. Вечерта дойде отпаднал, забележимо остарял. Направи с тих глас забележка на прислужницата, която бе забравила парцала върху дръжката на вратата, погледна температурния лист на Комисаря, смени назначените лекарства и мълчаливо си тръгна, съпроводен от своята също разсеяна мълчалива свита — тръгна, спъна се на прага и щеше да падне, ако не бяха го хванали под ръка. На тоя тежък, с пресипнал глас човек, шумен кавгаджия, не му подхождаше да бъде вежлив и тих. Обитателите на четиридесет и втора го изпратиха с недоумяващи погледи. На всички, които бяха успели да обикнат тоя голям и добър човек, им стана някак мъчно.
На другата сутрин всичко стана ясно! На Западния фронт беше убит единственият син на Василий Василиевич, също Василий Василиевич, също медик, млад, надежден учен, гордост и радост на баща си. В определения час цялата болница затихна, чакаше ще дойде ли, или няма да дойде професорът на традиционната си визитация. В четиридесет и втора следяха с напрежение бавното, почти незабележимо движение на слънчевия лъч по пода. Най-после лъчът се докосна до ощърбената паркетна плочка и всички се спогледаха — няма да дойде. Но точно в това време се зачуха в коридора познатите тежки стъпки и тропотът от краката на многобройната свита. Професорът изглеждаше дори малко по-добре от вчера. Наистина очите му бяха червени, клепките и носът му подпухнали, както бива при силна хрема, а пълните му изпръхнали ръце забележимо трепереха, когато пое от масата на Комисаря температурния лист. Но той бе, както по-рано, енергичен, делови, само шумната му свадливост беше изчезнала.
Сякаш по тайно съгласие ранените и болните се надпреварваха да го зарадват с нещо. Всички тоя ден се чувствуваха по-добре. Дори най-тежко болните от нищо не се оплакваха и намираха, че болестта им отива към подобрение. И всички може би дори с излишно усърдие превъзнасяха болничния ред и истинското вълшебно действие на различните лечения. Това беше задружно семейство, сплотено от общата голяма скръб.
Обикаляйки стаите, Василий Василиевич се учудваше защо днес още от сутринта има такива лечебни успехи.
Учудваше ли се? Може би беше разкрил безмълвния, наивен заговор и ако бе го разкрил, може би по-леко щеше да понася голямата неизлечима рана.