На прозореца, който гледаше към изток, клончето на тополата вече разтвори бледожълтите си лепкави листенца, изпод които се подаваха мъхнати червени висулки като дебели гъсеници. Сутрин тия листенца лъщяха на слънцето и изглеждаха като изрязани от прозрачна книга. От тях силно лъхаше тръпчив възсолен млад дъх и ароматът им, който се промъкваше през отворените прозорчета, убиваше болничния дъх. Врабците, хранени от Степан Иванович, станаха съвсем нахални. По случай пролетта Автоматчика се сдоби с нова опашка и стана още по-суетен и закачлив. Сутрин птиците устройваха на перваза такива шумни сборища, че прислужницата, която чистеше стаята, като не можеше да изтърпи, се качваше с мърморене на прозореца, показваше се навън и ги прогонваше с парцала.
Ледът на река Москва премина. Реката пошумя и се успокои, отново легна в бреговете си, покорно подложи могъщ гръб на параходите, лодките, рейсовите параходчета, които в тия тежки дни заместваха оределия автотранспорт на столицата. Въпреки мрачното предсказание на Кукушкин пълноводието не отвлече никого от четиридесет и втора. Всички с изключение на Комисаря отиваха към подобрение и разговорите се водеха все около изписването.
Пръв напусна стаята Степан Иванович. Един ден преди това той скита из болницата тревожен, радостно възбуден. Не му се седеше на едно място. Като поприказваше в коридора, той се връщаше в стаята, присядаше до прозореца, почваше нещо да майстори от хлебна среда, но веднага пак скачаше и отново се измъкваше. Едва надвечер, в полумрака, той седна на перваза и дълбоко се замисли, като въздишаше и пъшкаше. Това беше часът на лечебните процедури. В стаята бяха останали трима: Комисаря, който следеше с мълчалив поглед Степан Иванович, и Мересиев, който се стараеше на всяка цена да заспи.
Бе тихо. Изведнъж Комисаря заговори едва чуто, обърнал глава към Степан Иванович, чийто силует се рисуваше на позлатения от залеза прозорец.
— … А на село сега пълзи сумрак и е тихо-тихо. Мирише на влажна земя, на пресен тор и дим. Кравата в обора шуми на сламената постелка, неспокойна е: време й е да се тели. Пролет… А какво правят жените, успели ли са да разпръснат тора в полето? А семената, а хамутите дали са в ред? …
На Мересиев се стори, че Степан Иванович дори не с учудване, а със страх погледна усмихнатия Комисар.
— Магьосник ли сте вие, другарю полкови комисар, та четете чужди мисли? … Дааа, жените, те, разбира се, са работливи, това е вярно, но са жени, дявол знае какво правят там без нас … Наистина.
Замълчаха. На реката свирна параход и неговият вик весело се понесе по водата, блъскайки се между гранитните брегове.
— А как мислиш: скоро ли ще свърши войната? — попита Степан Иванович, кой знае защо, шепнешком — Към сенокос дали ще свърши?
— А на тебе какво ти е? На твоите години не воюват, ти си доброволец, отбил си си реда. Ами че помоли да те пуснат, ще командуваш жените в тила — също ще бъдеш полезен човек, а? Как мислиш, брада?
Комисаря гледаше с ласкава усмивка стария воин. Той скочи от перваза развълнуван и оживен:
— Да ме освободят? А? И аз така предполагам, те са длъжни. Това й мислех сега: да заявя ли някак в комисията? И наистина, три войни — империалистическата изкарах, гражданската цялата преминах и от тая закачих. Може да стига, а? Как ще ме посъветваш, другарю полкови комисар?
— Тъкмо така напиши в заявлението: пуснете ме значи при жените в тила, а нека други ме защищават от германците! — не се стърпя и извика от леглото си.
Степан Иванович виновно погледна към него, а Комисаря сърдито се намръщи:
— Какво да те посъветвам, Степан Иванович. Попитай сърцето си, то е руско, то ще ти подскаже.
На другия ден Степан Иванович се изписа. Преоблечен в своето военно облекло, той дойде в стаята да се сбогува. Мъничък, със стара, избеляла, изпрана до бяло рубашка, стегнато препасана с колана, и тъй опъната, че нямаше по нея нито една гънка, той изглеждаше по-млад с около петнадесет години. На гърдите му светеха изтъркани до ослепителен блясък Звездата на героя, орденът „Ленин“ и медалът „За храброст“. Престилката бе наметнал на раменете си като платнище. Поразтворена, тя не скриваше войнишкото му величие. И целият Степан Иванович, от носовете на старите си юфтени ботуши чак до тънките мустачки, които бе намокрил и по юнашки засукал „на шило“ нагоре, приличаше на храбър руски войник от илюстрованите коледни картички от времето на войната през 1914 г.
Войникът се приближаваше до всеки другар в стаята и се сбогуваше, наричайки го по чин и тракайки при това токовете си с такова старание, че бе весело да го гледаш.