— Разрешете да се сбогуваме, другарю полкови комисар — отрапортува той с особено удоволствие при последното легло.
— Довиждане, Стьопа. На добър път — и Комисаря, надвил болката, направи движение към него.
Войникът падна на колене, прегърна едрата му глава и те се целунаха по руски обичай три пъти на кръст.
— Оздравявай, Семьон Василиевич, да ти даде бог здраве и дълги години, златен човек си ти! Баща не е милеел така за нас, вечно ще те помня — развълнувано шепнеше войникът.
— Вървете, вървете, Степан Иванович, за него е вредно да се вълнува — повтаряше Клавдия Михайловна, като дърпаше войника за ръкава.
— И на вас, сестрице, благодаря за ласката и грижата — тържествено се обърна към нея Степан Иванович и й се поклони до земята. — Вие сте наш, съветски ангел — ето каква сте…
Напълно смутен, без да знае какво още да каже, той се отправи заднишком към вратата.
— А къде да ти пишем, в Сибир ли? — с усмивка запита Комисаря.
— Защо пък там, другарю полкови комисар? Известно е къде се пише на войник по време на война — отвърна смутено Степан Иванович и като се поклони още веднъж дълбоко, сега вече на всички, изчезна зад вратата.
Изведнъж в стаята стана тихо и пусто. После заговориха за своите полкове, за другарите си, за очакващите ги големи бойни дела. Всички се поправяха и това не бяха вече мечти, а делови разговори. Кукушкин вече ходеше по коридорите, заяждаше се със сестрите, надсмиваше се над ранените и бе успял да се скара с много от болните, които ходят. Танкистът също ставаше сега от леглото, спираше се пред огледалото в коридора и дълго оглеждаше лицето, шията и раменете си, вече разбинтовани и зарастващи. Колкото по-оживена ставаше преписката му с Анюта, колкото по-дълбоко вникваше в институтските й работи, толкова по-тревожно разглеждаше лицето си, обезобразено от изгарянето. По здрач или в полутъмна стая то бе хубаво, дори, ако щете, и красиво, с тънък профил, с високо чело, с мъничък, леко гърбав нос, с черни къси мустачки, пуснати в болницата, с упорит израз на свежите младежки устни, но при силна светлина се забелязваше, че кожата е покрита с белези и е набръчкана около тях. Когато се вълнуваше или се връщаше затоплен от водолечебното отделение, тези белези съвсем го обезобразяваха и ако се погледнеше в такава минута в огледалото, Гвоздев бе готов да заплаче.
— Е, защо се разкисваш? За киноартист ли се готвиш? Ако тя, твоята, е истинска, това няма да я изплаши, пък ако я изплаши, значи е глупава и нека да върви тогава по дяволите. Прав й път — ще намериш истинска — утешаваше го Мересиев.
— Всички жени са такива — добави Кукушкин.
— И вашата майка ли? — попита Комисаря Кукушкин, към когото единствено цялата стая се обръщаше на „вие“.
Мъчно е дори да се предаде какво впечатление произведе на лейтенанта тоя спокоен въпрос. Кукушкин скочи в леглото, свирепо стрелна с очи и побледня така, че лицето му стана по-бяло от чаршафа.
— Е, виждате ли, значи има на света и добри — рече примирително Комисаря. — Защо и Гриша да няма късмет? В живота, момци, така се и случва — каквото търсиш, това и ще намериш.
Сякаш цялата стая се съживяваше. Само на Комисаря му ставаше по-зле. Той живееше с морфин и камфор и от това понякога по цели денонощия се мяташе в леглото в наркотична полузабрава. След заминаването на Степан Иванович той някак си особено се отпусна. Мересиев помоли да поставят леглото му по-близо до Комисаря, за да му помага в случай на нужда. Него все повече и повече го привличаше тоя човек.
Алексей разбираше, че животът му без крака ще бъде несравнимо по-тежък и по-сложен, отколкото на останалите хора, и нещо инстинктивно го влечеше към човека, който въпреки всичко умееше истински да живее и независимо от своята немощ привличаше хората като магнит. Сега Комисаря все по-рядко и по-рядко излизаше от тежката полузабрава, но в моменти на просветление той си бе предишният.
Късно една вечер, когато болницата беше заспала и в нейните помещения се бе възцарила дълбока тишина, нарушавана само от глухите стенания, хърканията и бълнуването, които долитаха едва чуто от стаите, в коридора се чуха познатите тежки звънливи крачки. През стъклената врата Мересиев виждаше целия коридор, слабо осветен от затъмнените лампи, с фигурата на дежурната сестра, седнала до масичката в отдалечения край, която плетеше вечната си блуза. В края на коридора се показа високата фигура на Василий Василиевич. Той вървеше бавно, сложил ръце на гърба си. Сестрата се накани да скочи при приближаването му, но той с досада я спря. Престилката му не бе закопчана, шапчицата на главата липсваше, гъсти прошарени кичури коса падаха на челото му.