— Вася иде — пошепна Мересиев на Комисаря, на когото той току-що излагаше своя проект за протези с особена конструкция.
Василий Василиевич сякаш се спъна и се спря, като се подпираше с ръка о стената, той избъбра нещо под носа си, после се изправи и влезе в четиридесет и втора. Спря се посред стаята и почна да търка челото си, като се мъчеше да си спомни нещо. Миришеше на спирт.
— Поседнете, Василий Василиевич, ще си побъбрем — предложи Комисаря.
С несигурна крачка, като влачеше краката си, професорът се приближи до леглото му, седна така, че огъналите се пружини заскърцаха, и потърка с ръце слепите си очи. Той и по-рано неведнъж през време на визитация се застояваше при Комисаря, разменяше с него по някоя дума за хода на военните работи. Явно отделяше Комисаря от другите болни и в това нощно посещение нямаше собствено нищо чудно, но Мересиев, кой знае как, почувствува, че между тия хора можеше да се поведе някакъв особен разговор, при който не е нужен трети човек. Като си затвори очите, той се престори, че спи.
— Днес е двадесет и девети април — рожденият му ден. Навършва, не, трябваше да навърши тридесет и шест години — тихо рече професорът.
С невероятни усилия Комисаря измъкна изпод одеялото огромната си подута ръка и я сложи върху ръката на Василий Василиевич. И се случи нещо невероятно: професорът заплака. Бе непоносимо да се гледа как плаче тоя едър, силен, волев човек. Алексей неволно сви глава между раменете и се покри с одеялото.
— Преди да замине за там, той дойде при мене. Каза ми, че се е записал в опълчението, и попита кому да предаде длъжността си. Работеше тук, при мене. Бях така поразен, че дори го нахоках. Не разбрах защо беше нужно кандидатът по медицина, талантливият учен да взема пушката. Но той каза — аз помня това дума по дума, — той ми каза: „Татко, идва време, когато кандидатът по медицина трябва да грабне пушката.“ Така каза и пак попита: „На кого да предам длъжността?“ Трябваше само да взема телефонната слушалка и нищо, нищо не би се случило, разбирате ли, нищо! Та той завеждаше при мене отделение, работеше във военна болница … Нали така?
Василий Василиевич млъкна, чуваше се как тежко и хрипливо диша.
— … Не трябва, драги ми, какво правите, снемете си ръката, зная колко ви боли, когато се движите… Да, и аз мислех цяла нощ какво да правя. Разбирате ли? Аз мислех тогава и не позвъних по телефона …
— А сега съжалявате ли?
— Не. Нима това се нарича съжаление? Вървя и мисля дали не съм убиец на единствения си син? Та той би могъл да бъде тук, с мене, и двамата бихме извършвали с него много полезни неща за страната. Ами че той бе истински талант — жив, смел, блестящ. Можеше да стане гордост на съветската медицина… ако бях позвънил тогава!
— Съжалявате ли, че не сте позвънили?
— Какво казвате? Ах, да… Не зная, не зная.
— Ако сега всичко се повтореше отново, бихте ли постъпили иначе?
Настъпи мълчание. Чуваше се спокойното дишане на спящите. Леглото ритмично скърцаше — очевидно професорът в своя тежък размисъл се клатеше наляво-надясно, а в радиатора на парното отопление глухо почукваше водата.
— Как? — попита Комисаря и в гласа му се чувствуваше безкрайна топлота.
— Не зная… На вашия въпрос не може изведнъж да се отговори. Не зная, но, струва ми се, че ако всичко се повтори отново, пак бих постъпил така. Не съм по-добър, но не съм и по-лош от другите бащи… Какво страшно нещо е войната…
— Повярвайте, и на другите бащи не им е по-леко при страшната вест, не. Не, не е по-леко.
Василий Василиевич дълго седя мълчалив. За какво мислеше той, какви мисли пълзяха в тия тежки минути под високото му сбърчено чело?
— Да, прав сте. Благодаря, драги ми, благодаря, мили! Ех! Какво има там да се разсъждава …
Той стана, постоя до леглото, грижливо постави на място ръката на Комисаря, покри я, подви под него одеялото и мълчаливо излезе от стаята.
А през нощта на Комисаря му стана зле. В безсъзнание, той ту започваше да се мята в леглото, като скърцаше със зъби и силно пъшкаше, ту изведнъж затихваше, обтягаше се и на всички им се струваше, че е дошъл краят. Бе така зле, че Василий Василиевич, който от деня на смъртта на своя син се премести от огромната празна квартира в болницата, където сега спеше на мушамената кушетка в мъничкия си кабинет, разпореди да го оградят от останалите с параван, което се правеше обикновено, както се знаеше, преди болният да се е отправил за „петдесета стая“.
После, когато с помощта на камфор и кислород пулсът се подобри, дежурният лекар и Василий Василиевич отидоха да си доспят, а зад паравана остана само Клавдия Михайловна, разтревожена и разплакана. Мересиев също не спеше, мислеше си със страх: „Дали това не е краят?“ А Комисаря продължаваше да се мъчи. Той се мяташе и в своето бълнуване заедно с пъшкането, упорито, хрипливо, изговаряше някаква дума и на Мересиев му се струваше, че той иска: