Прогонена от войната из зимната си бърлога, тя бе гладна и зла. Но мечките не ядат мърша. Като помириса неподвижното тяло, което дъхаше силно на бензин, мечката лениво се върна на поляната, където лежаха много също такива неподвижни, замръзнали в снега човешки тела. Пъшкането и шумоленето я върнаха обратно.
И сега тя седеше до Алексей. Гладът, който стържеше стомаха й, се бореше в нея с отвращението към мъртвото месо. Гладът почна да побеждава. Зверът въздъхна, стана, преобърна с лапата си човека в пряспата и дръпна с ноктите си „чортовата кожа“ на комбинезона. Комбинезонът не се скъса. Мечката глухо заръмжа. С голямо усилие Алексей сподави в тоя миг у себе си желанието да отвори очи, да се отдръпне, да извика, да отблъсне тая мръсна, натиснала гърдите му мърша. Докато цялото му същество се стремеше към бурна и яростна защита, той се насили и с бавно, незабележимо движение успя да спусне ръката си в джоба, да напипа там ръбестата дръжка на пистолета, предпазливо, за да не щракне, да запъне ударника с палеца и незабелязано да измъкне въоръжената си вече ръка.
Зверът още по-силно дръпна комбинезона. Здравата материя запука, но пак издържа. Мечката яростно зарева, хвана комбинезона със зъби, като захапа през кожата и ватата тялото. С последно усилие на волята Алексей сподави в себе си болката и в момента, когато зверът го измъкна от пряспата, извади пистолета и натисна спусъка.
Тъп изстрел тресна и заглъхна.
Като изпърха с криле, пъргаво отлетя сврака. Скреж се посипа от разклатените клони. Зверът бавно пусна жертвата. Алексей падна в снега, без да откъсне поглед от противника. Той седеше на задните си лапи и в черните му, обрасли с къса козина възпалени очички бе застинало недоумение. Гъста кръв на матова струйка се провираше между зъбите му и падаше на снега. Той заръмжа пресипнало и страшно, повдигна се тежко на задните си лапи и изведнъж рухна мъртъв на снега, преди още Алексей да успее да стреля втори път. Синкавият омекнал сняг бавно се обагри в червено и като се топеше, леко димеше при главата на звера. Мечката бе мъртва.
Напрежението на Алексей спадна. Той отново почувствува остра болка в стъпалата, повали се на снега и изгуби съзнание.
Съвзе се, когато слънцето вече беше високо. Лъчите, които проникваха през боровете, запалваха със светещи петна снежната покривка. На сянка снегът изглеждаше дори не синкав, а син.
„А мечката присъни ли ми се?“ — бе първата мисъл на Алексей.
Кестенявият космат, мръсен труп се търкаляше наблизо върху синкавия сняг. Гората шумеше. Кълвачът звучно дълбаеше кората. Пъргави жълтогръди синигерчета подскачаха в храстите и звънливо цвърчаха.
„Жив, жив, жив!“ — мислено повтаряше Алексей. И целият той, цялото му тяло ликуваше, като изпитваше чудното, могъщо, опияняващо усещане на живота, което идва у човека и го обхваща всеки път, след като е преминал през смъртна опасност.
Покорявайки се на това могъщо чувство, той скочи на крака, но веднага пак със стон седна върху мечия труп. Болката в стъпалата веднага прониза цялото му тяло. В главата му бучеше глух, тежък шум, сякаш се въртяха в нея, гърмяха и разтърсваха мозъка стари, грапави воденични колела. Очите го боляха, като че някой натискаше с пръст клепачите му. Всичко, което го заобикаляше, се виждаше ту ясно и светло, залято от студените жълти слънчеви лъчи, ту пък изчезваше, като се покриваше със сива, трептяща от искри пелена.
„Лошо. Трябва да съм се контузил при падането и нещо да се е случило с краката ми“ — помисли Алексей.
Като се надигна, той с учудване огледа широкото поле, което се виждаше отвъд края на гората, оградено на хоризонта със сивия полукръг на далечна гора.
Може би през есента, а по-вероятно в началото на зимата в покрайнините на гората през това поле е преминавала една от отбранителните линии, на която не за дълго, но упорито, както се казва, до смърт, се е държала червеноармейска част. Виелиците бяха покрили раните на земята със сплъстен снежен памук. Но и под него леко се очертаваха като къртичини окопите, хълмчетата на разбити огнени точки, безкрайните трапчини на малки и големи снарядни ями, които се виждаха чак до подножието на изпочупените, изранени, обезглавени или изтръгнати от взривовете дървета в покрайнината. Сред израненото поле на разни места бяха замръзнали в снега няколко танка, боядисани пъстро като рибени люспи, Всичките — особено крайният, който сигурно избухването на бомба или мина беше повалило настрана тъй, че дългата цев на оръдието му като изтръгнат език висеше към земята — приличаха на трупове на непознати чудовища. А по цялото поле — край брустверите на плитките окопчета, близо до танковете и по края на гората — лежаха разбъркано трупове на червеноармейци и германски войници. Те бяха толкова много, че на места бяха натрупани един върху друг. Лежаха, вкочанени от студа, в същите пози, в каквито преди няколко месеца, още в началото на зимата, смъртта беше застигнала хората в боя.