Забравил майка си, Алексей възхитено я гледаше и му се струваше, че през целите тия шест или седем години никога не бе я забравил и бе мечтал за тая среща.
— Гледай каква си станала! — рече той накрая.
— Каква? — попита тя със звънлив гърлен глас, който също не приличаше на гласа й от ученическите години.
Иззад ъгъла се появи ветрец, засвири в голите вейки на тополата. Надигна полата на девойката, обхванала стройните й крака. С просто, естествено, грациозно движение тя притисна полата и като се засмя, приклекна.
— Гледай каква си! — повтори Алексей, без да скрива вече възхищението си.
— Но каква де, каква? — смееше се тя.
Майката погледна към младите, усмихна се тъжно и тръгна по своя път. А те все още стояха, любуваха се един друг, като си пречеха да говорят и се прекъсваха с възклицанията: „а помниш ли“, „а знаеш ли“, „а сега къде е…“, „а сега какво…“
Те стояха дълго така, докато Оля показа прозорците на близките къщички, зад стъклата на които между мушкатата и бродираните перденца се мяркаха любопитни лица.
— Имаш ли време? Да отидем на Волга — каза тя и хванати за ръка, както не бяха правили дори в годините на детството, забравили целия свят, те се запътиха към стръмния висок, изронен откъм реката хълм, откъдето се откриваше просторен изглед към широко разлялата се Волга, по която тържествено плаваха ледени блокове.
От този ден майката рядко виждаше в къщи своя синец. Невзискателен в облеклото, той изведнъж почна всеки ден да глади панталоните си, да чисти с тебешир копчетата на формената си куртка, извади от куфара фуражката и парадните знаци на авиацията, всеки ден бръснеше твърдата си четина, а вечер, като се повъртеше около огледалото, запътваше се към завода да посрещне Оля, която се връщаше от работа. През деня той също се губеше някъде, бе разсеян, наслуки отговаряше на въпросите. С майчиния си усет старата жена разбра всичко. Разбра и не се разсърди: старите стареят, младите растат.
Младите хора нито веднъж не бяха говорили за любовта си. Всеки път, когато се връщаха от разходка по блесналата от вечерното слънце тиха Волга или покрай градините, които заобикаляха града, където върху черната и лепкава като катран земя вече лежаха дебели повлекла с перести тъмнозелени листа, броейки дните на топящата се отпуска, Алексей си даваше дума да говори с Оля откровено. Идваше нова вечер. Той я посрещаше при завода, придружаваше я до дървената двуетажна къща, където тя имаше мъничка стаичка, светла и чиста като кабинка на самолет. Търпеливо чакаше, докато тя се преобличаше зад вратата на гардероба, и се стараеше да не гледа към мяркащите се иззад вратата голи лакти, рамене и крака. После тя отиваше да се измие и се връщаше румена, свежа, с мокри коси, винаги в една и съща беличка копринена блузка, която носеше в делник.
Ходеха на кино, на цирк или в градината. За Алексей бе все едно къде. Той не гледаше екрана, арената, движещата се тълпа. Той гледаше нея, гледаше я и си мислеше: „Ето сега непременно, да, непременно ще се обясня по пътя за в къщи!“ Но пътят свършваше и не му стигаше, смелост.
Веднъж в неделя те решиха от сутринта да отидат на ливадите отвъд Волга. Той се отби да я вземе, стегнал се в най-хубавите си бели панталони и с рубашката с отворена яка, която, според думите на майка му, много отиваше на мургавото му скулесто лице. Оля бе вече готова. Мушна му в ръката някакъв пакет, завит в салфетка, и те тръгнаха за реката. Старият безкрак лодкар, инвалид от Първата световна война, любимец на момчетата, който бе учил на времето Алексей да лови кротушки13 на плитчината, като тропаше с дървените си чуканчета, блъсна тежката лодка и загреба с отсечени движения. С тласъци, пресичайки течението напреко, лодката тръгна през реката срещу полегатия светлозелен бряг, Девойката седеше до кормилото, като замислено плъзгаше ръка по водата.
— Чичо Аркаша, не ни ли помниш? — попита Алексей. Лодкарят равнодушно погледна младите лица.
— Не ви помня — каза той.
— Е, как може, аз съм Альошка Мересиев, ти си ме учил да ловя на плитчината кротушки.
— А че може и да съм те учил, много бяхте немирниците край мене, къде ще запомня всичките.
Лодката премина скелята, до която стоеше издут катер с горд надпис „Аврора“ на олющения борд, и със сочно хрущене се вряза в едрия пясък на брега.
— Сега тук е моето място, аз не съм от горкомхоза14, а за себе си, частник значи — поясни чичо Аркаша, като слезе във водата с дървените си чуканчета и побутваше лодката към брега; чуканчетата му потъваха в пясъка и лодката мъчно се движеше.