Те си пишеха рядко, но не за това, че симпатията им отслабна и че бяха започнали да се забравят. Не, той чакаше с нетърпение писмата й, написани с кръгъл ученически почерк, чакаше ги нетърпеливо и ги носеше в джоба си, а когато оставаше сам, препрочиташе ги отново и отново. Тях той притискаше до гърдите си и тях гледаше в суровите дни на горското си скитане. Но отношенията между младите се прекъснаха така внезапно и в такъв неопределен стадий, че в тия писма те си говореха един на друг като стари познати, като приятели, боейки се да примесват към това нещо по-голямо, което, така си и остана недоизказано.
И ето сега, попаднал в болницата, Алексей с учудване, което растеше с всяко писмо, забеляза как Олга изведнъж се обърна към него, как без да се стеснява, говореше за своята мъка, съжаляваше, че ненавреме е пристигнал за тях тогава чичо Аркаша, молеше го, каквото и да се случи с него, да знае, че има човек, на когото може винаги да разчита, и, че като се скита по чуждите краища, да знае, че има кътче, където може като свой да се върне от войната. Струваше му се, че пише някаква нова, друга Оля. Когато я гледаше на снимката всякога, си мислеше: ще духне вятърът и тя ще отлети заедно с роклята си на цветя, както, отлитат на парашутчетата си узрелите семена на глухарчетата. А сега пишеше тия писма добра, любеща, тъгуваща по любимия и очакваща го жена. Това го радваше и смущаваше, радваше го въпреки волята му, а го смущаваше, защото Алексей смяташе, че няма право на такава любов и че не е достоен за такава откровеност. Та той не намери сили в себе си да пише на времето, че не е ония мургав пълен със сили юноша, а безног инвалид като чичо Аркаша. Като не се реши да напише истината, боейки се да не погуби болната си майка, той беше принуден сега да лъже Оля в писмата си, да се заплита в тая измама всеки ден все повече и повече.
Ето защо писмата от Камишин извикваха в него най-противоречиви чувства: радост и мъка, надежда и тревога — те едновременно го вдъхновяваха и измъчваха. Веднъж излъгал, той беше принуден да измисля и по-нататък, а не умееше да лъже и затова отговорите му до Оля бяха кратки и сухи.
По-лесно му беше да напише на „метеорологичния сержант“. Тя беше обикновена, но самоотвержена и честна жена. В минути на отчаяние, след операцията, чувствувайки нужда да излее пред някого мъката си, Алексей и написа късо и мрачно писмо. В отговор скоро получи лист от тетрадка изписан със завъртени като гевречета букви, обсипан с удивителни знаци и украсен с петна от сълзи. Девойката пишеше, че ако не е военната дисциплина, тя веднага би захвърлила всичко и би дошла при него, за да се грижи за него и да дели мъката му. Тя го молеше повече да пише. И в бъркотията на писмото имаше толкова наивно, полудетско чувство, че на Алексей му стана тъжно, и той се упрекваше, че когато тая девойка му предаваше писмата на Оля и го попита за нея, той нарече Оля своя омъжена сестра. Такъв човек не биваше да се мами. Той й написа честно за годеницата си, която живееше в Камишин, и че не беше се решил да съобщи на майка си и на Оля за своето нещастие.
Отговорът на „метеорологичния сержант“ пристигна неочаквано бързо за тия времена. Девойката пишеше, че изпраща писмото си по един пристигнал при тях в полка майор, военен кореспондент, който я ухажвал, но тя, разбира се, не му обърнала внимание, макар че бил весел и интересен. От писмото се виждаше, че е огорчена и обидена, иска да се сдържи, иска и не може. Като го мъмреше, че тогава не й беше казал истината, тя го молеше да я смята за свой приятел. В края на писмото вече не с мастило, а с молив беше добавено, че нека той, „другарят старши лейтенант“, знае, че тя е здрав приятел и че ако тая от Камишин му измени (защото знае как се държат жените там в тила) или го разлюби, или се уплаши от това, че е сакат, нека не забравя „метеорологичния сержант“, но нека й пише винаги само истината. С писмото предадоха на Алексей грижливо обшито колетче. В него имаше няколко носни кърпички, ушити от парашутна коприна, с неговия монограм, кесийка за тютюн с изобразен на нея летящ самолет, гребенче, одеколон „Магнолия“ и калъпче тоалетен сапун. Алексей знаеше колко скъпо беше всичко това за момичетата войници в тия трудни времена. Знаеше, че сапунът и одеколонът, попаднали им с някакъв празничен подарък, се пазят от тях обикновено като свещени амулети, които им напомнят предишния цивилен живот. Той знаеше цената на тези подаръци и му бе радостно и неловко, когато ги нареждаше на нощното си шкафче.
Сега, когато с цялата си присъща нему енергия тренираше осакатените си крака, като мечтаеше да си върне възможността да лети и да воюва, чувствуваше в себе си неприятна раздвоеност. Подтискаше го това, че бе принуден да лъже и да не се доизказва в писмата си до Оля, към която чувството му крепнеше всеки ден все повече, и да откровеничи с девойката, която почти не познаваше.