Но си даде тържествена дума, че само да осъществи мечтата си да се върне в строя, да възстанови работоспособността си, отново ще заговори с Оля за любовта си. С още по-голяма фанатичност започна той да се стреми към тая цел.
11
Комисаря умря на Първи май.
Това се случи някак съвсем незабелязано. Още сутринта, измит и сресан, той разпитваше най-подробно бръснарката при него хубаво ли е времето, как изглежда празнична Москва, порадва се, че из улиците са почнали да свалят барикадите, поядоса се, че в тоя светъл, прекрасен пролетен ден няма да има манифестация, пошегува се с Клавдия Михайловна, която по случай празника бе направила нов геройски опит да напудри луничките си. Изглеждаше да му е по-добре и у всички се породи надежда: може би отива към подобрение.
Отдавна вече, от времето, когато се лиши от възможността да чете вестниците, до леглото му беше прокаран радиоприемник с наушници. Гвоздев, който отбираше малко от радиотехника, нещо поправи в тях и сега те крещяха и пееха по цялата стая. В девет часа говорителят, гласа; на когото в тези дни слушаше и познаваше цял свят, почна да чете заповедта на народния комисар на отбраната. Всички замряха, страхувайки се да не пропуснат нито дума, протегнали глави към двете черни кръгчета, които висяха на стената. Прозвучали бяха вече думите: „Под победните знамена на великия Ленин — напред към победа!“, а в стаята още цареше напрегната тишина.
— Ето разяснете, ми тая работа, другарю полкови комисар … — беше почнал Кукушкин и изведнъж извика с ужас: — Другарю комисар!
Всички се обърнаха. Комисаря лежеше в леглото, обтегнат, строг, с неподвижни очи, устремени в някаква точка на тавана, а на лицето му, отслабнало и побледняло, беше застинал тържествен и величав израз.
— Умря! — извика Кукушкин, като се хвърли на колене! до леглото му. — У-мр-я!
Бързо влизаха и излизаха разсеяни прислужници, тичаше сестрата, която вървешком закопчаваше престилката си долетя ординаторът. Без да обръща внимание на никого, за ровил по детски лицето си в одеялото, като хлипаше шумно и трепереше с раменете и цялото си тяло, върху гърдите на починалия плачеше лейтенант Константин Кукушкин, сприхавият и саможив човек…
Същата вечер в стихналата четиридесет и втора донесоха нов болен. Беше летец изтребител, майор Павел Иванов Стручков, от дивизията за въздушна отбрана на столицата. Германците бяха решили на празника да извършат над Москва голямо нападение. Въздушните им части, движещи се в няколко ешелона, били заобиколени и след ожесточено сражение, разбити някъде в района на Подсолонечная; само един „юнкерс“ се промъкнал през обръча и като взел височина, продължил пътя си към столицата. Навярно екипажът му бе решил на всяка цена да изпълни задачата, да помрачи празника. Тъкмо след него, след като го забелязал още в суматохата на въздушния бой, полетял Стручков. Той летял на великолепен съветски самолет — от ония, с които беше започнала да се снабдява нашата изтребителна авиация. Настигнал германеца високо, на шест километра над земята, вече над краймосковската курортна местност, сполучил ловко да се промъкне до опашката му и като взел врага на мерник, натиснал спусъка. Натиснал и се учудил, като не чул познатото тракане. Спускателният механизъм отказал да действува. Немецът Летял малко напред: Стручков се спуснал след него, като се придържал в мъртвата зона, прикрит зад стабилизатора на опашката му от двете картечници, който защищавали бомбардировача отзад. В светлината на чистото майско утро Москва вече се откроявала неясно на хоризонта с купищата на сивите си грамади обвити в мъгла. И Стручков се решил. Разслабил ремъците, отворил капака и сам някак си се стегнал, напрегнал всички мускули, сякаш се готвел да скочи върху германеца. Нагодил хода на самолета си към хода на бомбардировача и се прицелил. Един миг те висели във въздуха, близо един зад друг, сякаш били накъсо свързани помежду си с невидима нишка. Стручков ясно видял през прозоречния капак на „юнкерса“ очите на германския куполен стрелец, който следял всяка негова маневра и чакал кога макар късче от крилото му ще излезе от мъртвата зона. Той видял как от вълнение германецът смъкнал шлема си и дори различил цвета на косите му, руси и дълги, които падали на кичури по челото му. Черните дула на двойната голямокалибрена картечница неотстъпно гледали към Стручков и се поклащали като Живи в очакване. За миг Стручков се почувствувал като обезоръжен човек, към когото разбойник е насочил пистолет. И направил онова, което правят смелите обезоръжени хора при такива случаи. Сам се хвърлил върху врага, но не с юмруци, както би направил на земята — хвърлил напред самолета си, насочвайки блестящия кръг на витлото си в опашните плоскости на германския.