Дори не чул трясъка. В следващия миг, подхвърлен от страшен тласък, почувствувал, че се премята във въздуха. Земята се понесла над главата му и като спряла на едно място, спуснала се с писък насреща му яркозелена и сияеща. Тогава дръпнал пръстена на парашута, но преди да увисне в безсъзнание на въжетата, с края на окото си успял да забележи, че до него, въртящо се като кленов лист, откъснат от есенния вятър, изпреварвайки го, се носело надолу с откъсната опашка пурообразното туловище на „юнкерса“. Стручков, който се клател безсилно на въжетата, се ударил силно в покрива на някаква къща и паднал в безсъзнание на празничната улица на едно московско предградие, жителите на което наблюдавали от земята неговия великолепен таран. Те го вдигнали и го пренесли в близката къща. Околните улици изведнъж се напълнили с такава тълпа, че повиканият лекар едва си пробил път до стълбите. От удара върху покрива се оказали повредени коленните капачета на летеца.
Вестта за подвига на майор Стручков бе незабавно предадена по радиото в специална емисия на „Последни известия“. Председателят на Моссъвета сам го придружил до най-хубавата болница в столицата. И когато внесоха Стручков в стаята, санитарките донесоха след него цветя, пликове с плодове, кутии бонбони — подаръци от благодарните московчани.
Той бе весел, общителен човек. Едва ли не от прага на стаята се осведоми от болните как е в болницата „по отношение лапането“, строг ли е режимът, има ли хубавички сестри. А докато го превързваха, успя да разкаже на Клавдия Михайловна забавен анекдот на вечната тема за „военторга“ и да подхвърли доста смел комплимент за външността й. Когато сестрата излезе, Стручков намигна след нея.
— Симпатяга. Строга ли е? Май че ви държи в страх божи? Нищо, не се плашете от трудностите. Та вие учили ли сте тактика, или не? Непристъпни жени няма, както няма и непристъпни крепости — и той се засмя звънливо, силно.
В болницата се държеше като стар жител, сякаш бе лежал тук цяла година. С всички в стаята изведнъж премина на „ти“ и когато трябваше да се изсекне, безцеремонно взе от масичката на Мересиев носната кърпичка от парашутна коприна със старателно ушития от „метеорологичния сержант“ монограм.
— От симпатията ли е? — намигна той на Алексей и скри кърпичката под възглавницата си. — На тебе, приятелю, ти стигат, а ако не ти стигат, симпатията ще ти ушие още, това за нея ще е нещо повече от удоволствие.
Въпреки руменината, която избиваше под загара на бузите му, той вече не бе млад. На слепите му очи и край очите му като патешки крачка се рисуваха дълбоки бръчки и във всичко се чувствуваше старият войник, свикнал да смята за свой дом мястото, където е раницата му, където на умивалника са сапуниерката му и четката за зъби. Той внесе в стаята много весел шум и стори това така, че никой не му се обиди, и на всички се струваше, че го познават много отдавна. Новият другар допадна по сърце на всички, само на Мересиев не се хареса явната склонност на майора към женския пол, която впрочем не криеше и за която охотно приказваше.
[# Удар на самолет върху самолет.]
На другия ден погребваха Комисаря.
Мересиев, Кукушкин, Гвоздев седяха на перваза на прозореца, който гледаше към двора, и видяха как тежкият впряг на артилерийските коне вкара в двора оръдейния лафет, как се събра военна музика, инструментите на която светеха на слънцето, и как под строй пристигна войскова част. Влезе Клавдия Михайловна и разгони болните от прозореца. Тя бе, както винаги, тиха и енергична, но Мересиев почувствува, че гласът й се бе изменил, трепери, секва. Беше Дошла да измери температурата на новия болен. В това време оркестърът засвири на двора траурен марш. Сестрата побледня, термометърът падна от ръката й и лъскавите капки живак се плъзнаха по паркета. Като закри с ръце лицето си, Клавдия Михайловна избяга от стаята.
— Какво й е? Нейният любим ли е, или… — Стручков кимна с глава към прозореца, откъдето долиташе тъжната музика.
Никой не му отговори.
Надвесени над прозореца, всички гледаха към улицата, където от вратата бавно изплува червеният ковчег. Комисаря лежеше сред зеленина и цветя. Подир него върху възглавничка носеха ордените му — един, два, пет, осем. Навели глави, вървяха някакви генерали. Между тях, също в генералски шинел, но, кой знае защо, без шапка вървеше Василий Василиевич. Отзад, настрана от другите, пред бавно маршируващите бойци, гологлава, с бялата си престилка, като се спъваше и сигурно нищо не виждаше пред себе си, вървеше Клавдия Михайловна. На вратата някой метна на плещите й палто. Тя продължаваше да върви, палтото се плъзна от раменете й и падна и бойците минаваха, като разделяха редиците на две, заобикаляха го.