— Момчета, кого погребват? — попита майорът.
Той също все се мъчеше да се вдигне до прозореца, но краката му, стегнати в шини и поставени в гипс, му пречеха.
Процесията отмина. И вече отдалеко глухо плаваха по реката отразените от стените на къщите тежки тържествени звуци. Куцата портиерка бе излязла вече и затворила със звън желязната врата, а обитателите на четиридесет и втора все още стояха до прозореца — изпращаха Комисаря към последното му жилище.
— Но кого погребват? Кажете? Защо всички сте Като дървени? — нетърпеливо питаше майорът, като все още не се отказваше да стигне до прозореца.
Тихо, глухо, с пресипнал и сякаш влажен глас най-после му отговори Константин Кукушкин:
— Истински човек погребват… Болшевик погребват.
И Мересиев запомни това: истински човек. Наистина по-добре Комисаря не можеше да бъде наречен. На Алексей му се поиска силно да стане истински човек също като тоя, когото сега отнасяха към последното му жилище.
12
Със смъртта на Комисаря целият живот в четиридесет и втора стая се измени.
Нямаше кой да наруши със сърдечна дума, мрачната тишина, която понякога настъпва в болничните стаи, когато, без да се наговарят, всички изведнъж потъват в скръбни мисли и всекиго. Наляга тъга. Нямаше кой с шега да подкрепя отпадналия дух на Гвоздев, да даде съвет на Мересиев, ловко и неусетно да загаси избухванията на Кукушкин. Нямаше център, който да стегне и да сплоти всички тия разнохарактерни хора.
Но сега това не бе и толкова нужно. Лекуването и времето вършеха своето. Всички бързо се поправяха и колкото повече се приближаваше часът на изписването, толкова по-малко те мислеха за своите болки. Мечтаеха за онова, което ги чакаше зад стените на стаята, как ще ги посрещнат в частите им и какви дела ги чакат. На всички, които дълго бяха тъгували по войнишкия живот, им се искаше да се завърнат по-скоро, преди новото настъпление, за което още не пишеха, дори не говореха, и което някак се чувствуваше във въздуха и като приближаваща буря се долавяше по настъпилата изведнъж тишина на фронтовете.
Да се върне от болницата към боевия труд — за военния човек това е нещо обикновено. Само за Алексей Мересиев то беше проблем: ще успее ли чрез умение и тренировка да запълни липсата на крака, ще седне ли пак в кабината на изтребителя? Той се стремеше с все по-голяма и по-голяма упоритост към определената цел. Като увеличаваше постепенно минутите, доведе времето за тренировката на краката и общата гимнастика до два часа сутрин й вечер; Но и това му се струваше малко. Започна да се занимава с гимнастика и следобед. Майор Стручков, който го наблюдаваше отстрани с весели насмешливи очи, всеки път съобщаваше:
— А сега, граждани, ще видите загадката на природата: великия магьосник Алексей Мересиев, ненадминат в горите на Сибир, в своя репертоар.
Наистина в упражненията, които Алексей изпълняваше с такава упоритост, имаше нещо фанатично, което го правеше да прилича на магьосник. Беше трудно да се гледат неговите безкрайни клатения, равномерни обръщания, упражненията на шията и ръцете, които той правеше упорито с методичността на клатещо се махало, и другарите му, които ходеха, излизаха през това време да се разхождат из коридора, а прикованият на леглото Стручков се покриваше с одеялото и се мъчеше да заспи. Никой в стаята, разбира се, не вярваше във възможността да се лети без крака, но всички уважаваха упоритостта на другаря си и като прикриваха това с шеги, дори се прекланяха пред нея.
Пукнатините в коленните капачета на майор Стручков се оказаха по-сериозни, отколкото се предполагаше отначало. Те зарастваха бавно, краката му бяха все още в шини и макар да нямаше съмнение, че ще оздравее, майорът не се уморяваше да ругае на всяка дума „проклетите капачета“, които му бяха причинили толкова грижи. Това негово мърморене почна да преминава в постоянно раздразнение. Той избухваше за най-малката дреболия, почваше да хули всички и всичко. В такъв момент изглеждаше, че може да удари оня, който се опита да го вразуми. Тогава по мълчаливо съгласие другарите му го оставяха на спокойствие, позволяваха му, както той сам казваше, да „изстреля всичките си патрони“ и изчакваха, докато природната му жизнерадост вземаше връх над раздразнението и разклатените от войната нерви.