Нарастващото си нетърпение Стручков обясняваше с това, че бе лишен от възможност дори тайничко да попушва в тоалетната, и още с това, че не може да се види, макар в коридора, с червенокосичката сестричка от операционната, с която уж си били смигнали, когато го носели на превръзка. Може би това до известна степен да бе така, но Мересиев забеляза, че гневните избухвания обхващаха майора, след като видеше през прозорците прелитащите над Москва самолети или научеше от радиото и от вестниците за нов интересен въздушен бой, за успеха на познат летец. Това довеждаше в нетърпеливо раздразнено състояние и самия Мересиев. Но той дори не се издаваше и сега, когато се сравняваше със Стручков, вътрешно тържествуваше. Струваше му се, че макар и малко, е почнал да се приближава до избрания образ на „истинския човек“.
Майор Стручков оставаше верен на себе си: много ядеше, смееше се сочно по всеки най-малък повод, обичаше да поприказва за жени и при това изглеждаше едновременно и обичащ, и мразещ жените. Особено се опълчваше, кой знае защо, срещу жените от тила.
Мересиев не можеше да търпи тия Стручкови разговори. Като слушаше Стручков, той неволно виждаше през всичкото време Оля или смешното войниче от метеорологичната станция — момичето, което, както разказваха в полка, с приклада на пушката бе изхвърлило от будката си и в избухването си едва не бе застреляло твърде предприемчивия старшина от баталиона за аеродрумно обслужване, и на Алексей му се струваше, че тях именно петни майор Стручков. Веднъж, като изслуша намръщено обикновената история на майора, която той завърши със сентенцията, че „всички са такива“ и с всяка можеш да се споразумееш „на бърза ръка“, Мересиев не се сдържа.
— С всяка ли? — попита той, стискайки зъби така, че скулите му побеляха.
— С всяка — безгрижно отговори майорът. В стаята влезе Клавдия Михайловна, влезе и се учуди на силното напрежение, което видя по лицата на болните.
— Какво има?. — попита тя, като с несъзнателно движение поправи под шапчицата си една къдрица.
— Разговаряме за живота, сестрице, нашата работа е такава, старческа, да разговаряме — цял светнал, се усмихна майорът.
— И с тая ли? — остро попита Мересиев, когато сестрата излезе.
— А каква е тя, да не е замесена от друго тесто?
— Клавдия Михайловна оставете — строго каза Гвоздев. — Тук един старик я нарече съветски ангел.
— Кой иска да се хванем на бас, а?
— На бас ли? — извика Мересиев, като свирепо стрелкаше с циганските си очи. — На какво се обзалагаш?
— Ако искаш, на пистолетен куршум, както се обзалагаше по-рано офицерството: ако спечелиш — ще стреляш в мене, ако аз спечеля — в тебе — като се смееше и се стараеше да обърне всичко на шега, каза Стручков.
— На бас? За това? Ти, изглежда, си забравил, че си съветски командир? Ако си прав, можеш да плюеш на мутрата ми — Алексей злобно стрелна Стручков. — Но гледай да не те заплюя аз.
— Щом не искаш на бас — няма. Побесня. Голяма работа! … Аз, момчета, така ще ви докажа, че не заслужава да се вбесявате за нея.
От тоя ден Стручков започна да оказва особено внимание на Клавдия Михайловна, веселеше я с анекдоти, на които той бе голям майстор. Като нарушаваше неписаното правило, според което летците съвсем неохотно споделяха с чужди хора своите военни приключения, разказваше й разни случки от своя наистина голям и интересен живот и дори, като въздъхваше, намекваше за някакви свои семейни несполуки, за тъжната си самота, макар че цялата стая знаеше, че той е ерген и никакви особени несполуки не е имал. Клавдия Михайловна, без наистина много да го отличава от другите, понякога присядаше на леглото му, слушаше разказите му за безброй летения, при това, уж увлечен, той хващаше ръката й и тя не я отдръпваше. У Мересиев накипяваше страшна ярост. Цялата стая бе възмутена от Стручков. А той се държеше тъй, като че наистина се беше хванал на бас с тях. Сериозно предупредиха Стручков да спре недостойната си игра. Стаята се готвеше вече решително да се намеси в това, когато изведнъж събитията взеха съвършено друг обрат.
Една вечер, през часа, когато беше дежурна, Клавдия Михайловна се отби в четиридесет и втора без работа, просто да си побъбре, за което особено много я обичаха ранените. Майорът започна някакъв разказ, тя приседна до леглото му. Какво стана, никой не видя. Всички се обърнаха, когато чуха само как тя бързо скочи. Гневно, със събрани на челото тъмни вежди, с бузи, залети от петниста червенина, тя гледаше смутения, дори изплашен Стручков.