— Другарю майор, ако вие не бяхте болен, а аз милосърдна сестра, бих ви залепила една плесница.
— Но какво говорите, Клавдия Михайловна, аз наистина не исках…И представете си, голяма работа…
— Ах, голяма работа ли? — тя го гледаше вече не с гняв, а с презрение. — Добре, тогава няма какво да говорим. Чувате ли? И ето, пред вашите другари ви моля да се обръщате към мене само по работа, когато ви трябва медицинска помощ. Лека нощ, другари.
И тя си отиде с непривична за нея тежка походка, като че с всички сили се стараеше да изглежда спокойна.
Една минута цялата стая мълча. После се чу тържествуващият зъл смях на Алексей и всички се нахвърлиха върху майора.
— Какво, преседна ли ти?
Със сияещи очи Мересиев вежливо се осведоми:
— Ще разрешите ли веднага да плюя, другарю майор, или да почакам?
Стручков седеше озадачен, обаче не отстъпваше и каза не много уверено:
— Атаката е отбита. Е, нищо, ще повторим.
Чак до нощта лежа мълчалив, като тихичко си подсвиркваше нещо и понякога гласно отговаряше на някакви свои мисли: „М-да…“
Наскоро след тая случка изписаха Константин Кукушкин. Отиваше си без всякакви преживелици, като заяви на сбогуване, че медицината му е дошла до гуша. Сбогуваше се небрежно и все поръчваше на Мересиев и на сестрата, ако се получат писма от майка му, непременно да му ги препратят в полка и да внимават да не се изгубят тия писма.
— Ти пиши как си се настанил, как са те посрещнали — съветваше го Мересиев.
— А какво да ти пиша? До мен ли си опрял? Няма да ти пиша, само ще хабя хартията — и без това няма да отговориш.
— Е, както искаш.
Тия думи Кукушкин сигурно вече не дочу. Без да се обръща, той излизаше вече от стаята. Пак така, без да се обръща, излезе от вратата на болницата, мина по крайбрежната улица, скри се зад ъгъла, макар че отлично знаеше, че в тоя момент, според създадения в болницата обичай, цялата стая стои до прозорците и изпраща другаря.
Впрочем той все пак писа на Алексей и му писа доста скоро. Писмото беше сухо, делово. За себе си съобщи само, че в полка като че му се зарадвали, но веднага се оправдаваше, че през последните боеве са имали големи загуби и се радваха на всеки повече или по-малко опитен човек. Изброяваше имената на убитите и ранените другари, пишеше, че както й по-рано, помнят Мересиев, че командирът на полка, който получил сега чин подполковник, като научил за гимнастическите подвизи на Алексей и за намерението му да се върне в авиацията, заявил: „Мересиев ще се върне. Щом е решил — ще постигне своето“ — и че началникщабът отговорил: не може значи да се хване неуловимото, а командирът заявил, че за такива като Мересиев неуловимо няма. За учудване на Алексей имаше дори няколко реда за „метеорологичния сержант“. Кукушкин пишеше: тоя сержант така му е омръзнал с разпитванията си, че той, Кукушкин, бил принуден да му изкомандува наляво, кръгом, марш… В края на писмото си Кукушкин пишеше, че още първия ден, като пристигнал в частта, направил два полета, че краката му зараснали напълно и че в най-близки дни полкът ще бъде снабден с новите самолети „Ла-5“15, които скоро ще пристигнат и за които Андрей Дегтяренко, присъствуващ на приемането, казал, че в сравнение с тях всички апарати от германски марки са сандъци и вехтории.
13
Настъпи ранно лято. В четиридесет и втора стая то поглеждаше все със същата клонка на тополата, чиито листа станаха твърди и лъскави. Те буйно шумоляха, сякаш си шепнеха, и привечер потъмняваха от вдигналия се от улицата прах. Красивите висулки на това клонче отдавна се превърнаха вече в кичурчета зелени блестящи зрънца, а сега зрънцата се пукаха и от тях излиташе лек пух. По обед, в най-голямата жега, тоя топъл тополов пух се носеше из Москва, той влизаше през отворените прозорци на стаята и на дебели розови пластове лежеше край вратата и по ъглите, където го стелеха топлите въздушни течения.
Бе прохладно, жълто и блестящо лятно утро, когато Клавдия Михайловна тържествено доведе в стаята възрастен човек с железни, привързани с връвчица очила, на когото дори новата, разперена от излишната кола престилка не променяше външността на стар майстор. Той донесе нещо загънато в бял парцал и като го сложи на пода до леглото на Мересиев, предпазливо и важно, също като фокусник започна да развързва възлите. Под ръцете му скриптеше кожа и в стаята се разнесе приятен и остър, възкисел дъх на дъбилни вещества.
В пакета на стареца се оказаха чифт нови жълти, скърцащи протези, изработени твърде сръчно и по мярка. Протезите — това беше едва ли не главната гордост на майстора — бяха обути в новички, жълти формени обувки. Обувките прилягаха толкова добре, че се създаваше впечатление на живи, обути крака.