— Да ти наденем галошки и хайде под венчило — каза майсторът, любувайки се над очилата си на произведението на своите ръце.
— Сам Василий Василиевич ми поръча: направи, казва, Зуев, такива протези, че да са по-добри и от крака. И ето ви, заповядайте, Зуев ги направи. Царски!
Сърцето на Мересиев, се сви тъжно при вида на изкуствените крака, сви се наистина, но жаждата по-скоро да пробва протезите, да тръгне, да тръгне самостоятелно победи всичко останало. Той измъкна изпод одеялото чуканчетата си и почна да подканя стареца с пробата. Но на стария протезист, който бе направил, според думите му още в „мирно време“ протези на някакъв „голям княз“, счупил крака си при надбягване, такова нетърпение не се хареса. Той беше много горд с изделието си и искаше колкото се може повече да продължи удоволствието от поднасянето му.
Той избърса протезите с ръкав, откърти с нокът някакво петънце от кожата, подухна на това място, избърса го с полата на белоснежната си престилка, после постави протезите на пода, спокойно сгъна парцала, скри го в джоба си.
— Е, старче, хайде — бързаше Мересиев, седнал на леглото.
Сега той погледна голите си отсечени крака с очите на страничен човек и остана доволен от тях. Те бяха здрави, жилести и не тлъстина, както бива винаги при принудена неподвижност, а стегнати мускули се преливаха под тъмната кожа, сякаш това бяха не остатъци, а истински крака на много и бързо ходещ човек.
— А защо хайде, защо хайде? … Който бърза, назад остава — мърмореше старецът. — Мен Василий Василиевич ми каза: отличи се, казва, Зуев, на тия протези; лейтенантът, казва, възнамерява да лети без крака. А аз какво, аз съм готов, моля — вземете. С такива протези не само ще ходиш, но и велосипед ще караш и с госпожиците от полка ще танцуваш… Екстра работа!
Той пъхна чуканчето на десния Алексеев крак в плъстеното и меко гнездо на протезата и здраво обвърза крака с ремъците за прикрепяне. Отдалечи се, порадва се, цъкна с език.
— Хубава обувка!… Не те ли убива? Така си е, по-добър майстор от Зуев май няма в Москва. Зуев има златни ръце.
Той сръчно надяна и втората протеза и едва успя да стегне каишите, Когато Мересиев неочаквано, със силно пружиниращо движение скочи от кревата на пода. Чу се глухо тракане, Мересиев извика от болка и още там, пред леглото, тежко се строполи.
От учудване очилата на стария майстор отскочиха на челото. Той не очакваше от клиента си такава пъргавина. Мересиев лежеше на пода безпомощен, поразен, разкрачил широко изкуствените си крака, обути в обувки. В очите му се четеше недоумение, обида, страх. Нима беше се измамил?
Клавдия Михайловна плесна с ръце и се спусна към него. Заедно със стария майстор тя повдигна Алексей и го сложи на леглото. Той седеше потиснат, отпуснат, с тъжен израз на лицето.
— Е-ее, мили човече, тя не става така тая работа, не става — мърмореше майсторът. — Гледай, скочи, сякаш наистина му сложиха живи крака. Няма защо да клюмваш нос, мили друже, само че твоята работа сега е такава — трябва да се почне всичко отначало. Сега забрави, че си войник, сега си малко дете, ще се учиш да ходиш крачка по крачка, първо с патерички и после по стеничките, после с тояжка. И не изведнъж, а по мъничко, а той — изведнъж! Краката са хубави, но не са твои. Такива, мили друже, каквито татко и мама ти бяха направили, вече никой не може да ти направи.
От неуспешния скок Мересиев страшно го боляха краката. Но той настояваше още сега, незабавно, да опита протезите. Донесоха му леки алуминиеви патерици. Той се подпря с тях, стисна възглавничките под мишниците и сега леко, предпазливо се плъзна от леглото и се изправи на крака. И наистина сега приличаше на дете, което не умее да ходи, което по инстинкт усеща, че може да тръгне, а се бои да се пусне от спасителната стена, която го крепи. Като дете, което майката или бабата извеждат на първо пътешествие, привързано под мишниците с кърпа. Клавдия Михайловна и старият протезист подкрепяха грижливо Мересиев от двете страни. Като постоя на място, чувствувайки от непривикналост остра болка на местата, където бяха прикрепени протезите, Мересиев несигурно премести първо едната, после другата патерица, пренесе на тях тежестта на тялото и прибра първо единия, после другия крак. Силно и остро заскърца кожата, чуха се два тежки удара по пода: бум, бум.
— Е, на добър час, на добър час — забъбра старият майстор.
Мересиев направи още няколко предпазливи крачки и тези първи крачки с протезите му се сториха толкова трудни, че като стигна до вратата и се върна, почувствува такава умора, сякаш бе изнесъл чувал брашно на петия етаж. Стигна до леглото и падна върху него по гърди, цял потънал в пот, нямайки сили дори да се обърне по гръб.