Всичко говореше на Алексей за упоритостта и яростта на бушувалия тук бой, за това, че неговите бойни другари са се били, забравили всичко друго освен едно, че трябва да спрат, да не пропуснат врага. Ето наблизо в края на гората, до обезглавен от снаряд дебел бор, от високото, накриво пречупено стъбло, на което сега изтича жълтата прозрачна смола, се търкалят германци с разбити черепи, с разкъсани лица. В средата, напреко върху един неприятел, лежи по гръб тялото на грамаден, кръглолик, едроглав младеж без шинел, само по рубашка, без колан, с разкъсана яка, а до него пушка с пречупен щик и окървавен строшен приклад.
А нататък край пътя, който води за гората, под затрупана с пясък млада еличка, наполовина в ямата, лежи също така по гръб мургав узбек с фино, сякаш изваяно от стара слонова кост лице. Зад него, под клоните на еличката, се вижда грижливо наредена купчина неизползувани още ръчни бомби и самият той държи бомба в отметнатата си назад мъртва ръка, сякаш миг преди да я хвърли, е решил да погледне небето и така е замръзнал.
И още по-нататък по горския път, до пъстрите танкови туловища, по склоновете на големите ями, в окопчетата, близо до стари пънове — навсякъде мъртви фигури с памуклийки и подплатени с памук панталони, с мръснозелени куртки и островърхи кепета, намъкнати за топло над ушите; из преспите стърчат свити колене, вирнати брадички, показали се от снега восъчни лица, оглозгани от лисиците, изкълвани от враните и свраките.
Няколко врани бавно се виеха над поляната и изведнъж тя напомни на Алексей тържествената, пълна с мрачна сила картина на Игоровата сеч, възпроизведена, в училищния учебник по история по картината на великия руски художник.5
„Ето и аз щях да лежа тук!“ — помисли той и отново цялото му същество се изпълни с бурното усещане на живота. Той се размърда. В главата му все още бавно се въртяха грапавите воденични камъни, краката му горяха и го боляха по-силно отпреди, но Алексей, седнал върху изстиналия вече и посребрен от сух скрежец мечи труп, почна да мисли какво да прави, накъде да върви, как да се добере до предните части на своите.
Планшета с картата бе загубил при падането. Но и без карта Алексей ясно си представяше днешния маршрут. Германското полско летище, върху което налетяха щурмовиките, лежеше на около шестдесет километра западно от фронтовата линия. Като завързаха въздушен бой с германските изтребители, неговите летци успяха да ги отвлекат, да кажем, на около двадесет километра на изток от летището, пък и той, след като се отскубна от двойните „клещи“, е успял вероятно още малко да се придвижи на изток. Изглежда, че бе паднал приблизително на тридесет и пет километра от линията на фронта, далеч зад гърба на предните германски дивизии, някъде в района на огромната, тъй наречена „Черна гора“, над която неведнъж му се бе случвало да лети, когато придружаваше бомбардировачи и щурмовики в техните къси полети над близките германски тилове. Отгоре тая гора винаги му се струваше като безкрайно зелено море. При хубаво време гората се кълбеше с шапките на боровите върхове, а в лошо време, закрита от сива мъгла, напомняше потъмняла водна шир, по която преминават малки вълни.
Това, че той падна в центъра на тая непристъпна гора, беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото едва ли тук, в тия девствени гъсталаци, бе възможно да се срещнат германци, които се стремяха винаги към пътищата и жилищата. Лошо поради това, че му предстоеше, макар и не дълъг, но тежък път в горските пущинаци, където не можеше да се надява на човешка помощ, на късче хляб, на покрив, на глътка гореща вода. Ами краката … Ще се изправят ли краката? Ще тръгнат ли?…
Той полека се привдигна от мечия труп. Същата остра болка, появила се в стъпалата, прониза тялото му от долу до горе. Той извика. Трябваше отново да седне. Опита се да събуе подплатения с кожа ботуш. Ботушът не излизаше и всяко дръпване караше Алексей да стене. Тогава той стисна зъби, затвори очи, с всички сили дръпна ботуша с две ръце и веднага изгуби съзнание. Когато се съвзе, предпазливо разви бархетната партенка. Цялото стъпало бе подуто и станало сивосиньо. То гореше и страшно болеше във всичките си стави. Алексей сложи крака си на снега, болката поотслабна. Със същото такова отчаяно дърпане, сякаш сам си изваждаше зъб, той свали и втория топъл ботуш.