— Е, как са протезите? Така си е, благодари на бога, че има майстор Зуев — по старчески се хвалеше протезистът, като развързваше предпазливо ремъците и освобождаваше леко отеклите и подпухнали несвикнали крака на Алексей. — На такива не само ще летиш, но и до самия господ бог можеш да стигнеш. Екстра работа.
— Благодаря, благодаря, старче, работата е забележителна — бъбреше Алексей.
Майсторът мълчаливо се повъртя, сякаш искаше и не се решаваше да попита нещо или обратното, сам чакаше въпрос.
— Е, прощавайте, щом е така. Със здраве да ги носиш — каза той, въздъхна някак разочаровано и бавно тръгна към вратата.
— Хей, майсторе — повика го Стручков, — на, вземи да сръбнеш за „царските“ протези — и той мушна в ръката на стареца стиска едри банкноти.
— Е, благодаря, благодаря — оживи се старецът, — как да не сръбна по тоя случай. — Той солидно сложи парите някъде в задния джоб, като загъна престилката си с такъв жест, сякаш тя беше занаятчийска престилка. — Благодаря, ще сръбна, а колкото за протезите — бъди здрав, съвестно са изработени. Мен Василий Василиевич ми каза: нужни са особени, Зуев, да не сгрешиш. Е, а Зуев нима ще напакости сам на себе си? Вие нему, на Василий Василиевич, да отрапортувате значи, че сте доволни от работата.
И старецът си отиде, като се кланяше и мърмореше нещо. А Мересиев лежеше и разглеждаше своите нови крака, търкалящи се под леглото, и колкото повече ги гледаше, толкова повече му се харесваше остроумната им изработка, и майсторството в работата, и лекотата: на велисопед да язди, да танцува в полка, да лети на самолет чак до господа бога.
„Ще мога, всичко ще мога, непременно ще мога“ — мислеше си той.
Тоя ден до Оля бе изпратено дълго и весело писмо, в което съобщаваше: работата му по приемане самолетите вече се привършва и той се надява, че началството му го разбира и може би през есента, а в краен случай през зимата, ще го изпрати от омръзналата му работа в тила на фронта в полка, където другарите му не са го забравили и го чакат. Това бе първото му радостно писмо от деня на катастрофата, първото, в което пишеше на годеницата си, че през всичкото време мисли и тъгува за нея и наистина твърде страхливо изразяваше заветната мисъл, че може би ще се срещнат след войната и ако тя не промени решението си, ще заживеят заедно. Той прочете няколко пъти писмото и после, като въздъхна, грижливо задраска последните редове.
Затова пък за „метеорологичния сержант“ замина весело и закачливо писмо, с цветисто описание на този ден, за протезите, каквито не беше носил сам господарят император, с описание на самия него, Мересиев, с протези, който прави първите си крачки, и на стария мърморко майстор с неговите надежди Мересиев и на лисопед да язди, и полка да танцува, и да полети до самото небе. „Така че чакайте ме сега там, в полка, и не забравяйте да кажете на коменданта да ми остави непременно помещение на новото място“ — пишеше Мересиев и поглеждаше долу, на пода. Протезите така се бяха търкулнали, сякаш някой се бе скрил под леглото и лежеше там, широко разкрачил крака, обути в нови жълти обуща. Алексей се озърна, убеди се, че никой не му обръща внимание, и поглади хладната скриптяща кожа.
И още на едно място наскоро обсъдиха появяването на „царските протези“ в четиридесет и втора стая: в третия курс на Медицинския факултет на Московския държавен университет. Цялата женска половина, която по това време бе решително мнозинство в тоя курс, според думите на Анюта, бе отлично осведомена за събитията в четиридесет и втора стая. Анюта много се гордееше с кореспондента си и уви, писмата на лейтенант Гвоздев, макар и непредназначени за широка гласност, се четяха пред всички — на отделни пасажи или пък целите, с изключение на особено интимните места, които, право да си кажем, със засилването на преписката ставаха все повече й повече.
Целият трети курс на медиците начело с Анюта симпатизираше на героичния Гриша Гвоздев, не обичаше размирния Кукушкин, намираше, че съветският снайперист Степан Иванович прилича по нещо на толстоевския Платон Каратаев, прекланяше се пред несъкрушимия дух на Мересиев и прие като свое лично нещастие смъртта на Комисаря, когото след възторжените отзиви на Гвоздев всички можаха да оценят и истински да обикнат. Много от тях не можаха да сдържат сълзите си, като четяха писмото как бе напуснал живота тоя голям и жизнерадостен човек.
Все по-често и по-често се разменяха писма между болницата и университета. Младите хора не се задоволяваха с пощата, която работеше в тези дни доста бавно. Гвоздев спомена веднъж в писмото си думите на Комисаря, че писмата стигат сега до получателя както светлината на далечни звезди. Подателят може да угасне, а писмото му още дълго ще пълзи и ще пълзи, ще разказва на получателя за живота на отдавна умрял човек. Дейната и предприемчива Анюта почна да търси по-съвършени средства за връзка и ги намери в лицето на една стара сестра, която имаше две служби и работеше в университетската клиника и в болницата на Василий Василиевич.