Оттогава медицинският институт започна да научава за произшествията в четиридесет и втора стая на втория, най-много на третия ден и можеше бързо да откликва. Във връзка с „царските протези“ в столовата се завърза спор ще лети ли Мересиев, или не. Спор младежки, горещ, в който двете страни еднакво симпатизираха на летеца. Като имаха предвид голямата сложност в управлението на изтребителя, песимистите казваха: не. Оптимистите смятаха, че няма нищо невъзможно за човека, който, за да се измъкне от враговете, бе пълзял половин месец през горските гъсталаци и бе пропълзял бог знае колко километри. За да подкрепят доводите си, оптимистите припомняха примери от историята на книгите.
Анюта не участвуваше в тия спорове. Протезите на непознатия й летец не я занимаваха много. В редките свободни минути тя обмисляше отношенията си с Гриша Гвоздев, които, както й се струваше, все повече и повече се усложняваха. Отначало, като научи за командира герой с толкова героична биография, тя му писа, движима от безкористното желание да смекчи с нещо скръбта му. После, с укрепването на задочното им запознанство, фигурата на абстрактния герой от Отечествената война отстъпи място на истинския, жив младеж и тоя младеж все повече и повече я интересуваше. Тя забеляза, че се тревожи и тъгува, когато няма писмо от него. Това ново я радваше и плашеше. Какво е това, любов ли? Нима може да се обикне човек само по писмата, без да се види поне веднъж, без да се чуе дори гласът му? В писмата на танкиста ставаха все повече и повече местата, които не биваше да се четат пред съкурсистките. След като сам Гвоздев й призна веднъж, че същото чувство, както и той се изрази, на „задочна любов“ беше овладяло и него, Анюта се убеди, че се беше влюбила не по детски, както това се случваше в училище, а истински. Струваше й се, че животът ще загуби смисъл, ако престанат да идват тези писма, които чакаше сега с такова нетърпение.
Така, без да се виждат един друг, те се обясниха в любов. След това с Гвоздев почна да става нещо чудно. Писмата му станаха нервни, колебливи, пълни с недомлъвки. После, като се окуражи, той й писа, че не е хубаво, дето се обясниха, без да са се видели, че тя вероятно не си представя колко обгарянето го е обезобразило, че той съвсем не прилича на тази стара фотография, която й беше пратил. Той не иска да я мами и я моли да престане да пише за чувствата си, докато не види с очите си с кого има работа.
Девойката отначало се възмути, после се изплаши. Измъкна от джоба снимката. От нея я гледаше нежно младежко лице с упорити скули, с красив прав нос, с мънички мустачки и изящни устни. „А сега? Какъв си ти сега, мили мой, нещастни?“ — шепнеше тя, като гледаше портретчето. Като медичка тя знаеше, че обгарянето заздравява лошо и оставя дълбоки, незаличими следи. Изведнъж си представи модела на човешка глава на боледувал от кожна туберкулоза, който бе видяла в анатомическия музей. Лицето беше сякаш разорано от сини бразди и грапавини, с неравни изядени устни, с кичурчета от вежди и червени Клепки без ресници. Ами ако е такъв? Девойката се ужаси, дори побледня, но веднага мислено се нахока…Е, че какво, ако е така! Той се е бил с враговете върху горящ танк, защищавал е нейната свобода, правото й да се учи, честта и живота й. Той е герой, толкова пъти е рискувал във войната и се стреми да се върне, за да се бие пак и отново да рискува живота си. А тя? Какво е направила за войната? Копала е окопи, дежурила е на покрива, сега работи в евакуационната болница. Нима това може да се сравни с онова, което той е направил?! „Аз самата съм недостойна за него само заради тези съмнения!“ — ругаеше се тя, като отпъждаше неволно страшното видение на обезобразеното от белези лице.
Написа му писмо, най-нежното и най-дългото от цялата тяхна преписка. За тези нейни колебания, разбира се, Гвоздев нищо не узна. Като получи в отговор на своите тревоги хубаво писмо, той дълго го чете и препрочита, съобщи за него дори на Стручков, на което той, след като го изслуша благосклонно, отговори:
— Не бой се, танкист, „с лицето си вода не ще пием с грапавината можем да живеем“, това, братко, някога казано ли е? Това е то. А сега, братко, на всичко отгоре мъжете са съвсем дефицитни.