Това откритие, разбира се, не успокои Гвоздев. Колкото повече се приближаваше времето за изписването му, толкова по-често се гледаше в огледалото, разглеждаше се ту отдалече, тъй да се каже, с бегъл повърхностен поглед, ту приближаваше до самото стъкло обезобразеното си лице и с часове гледаше раните и белезите.
По негова молба Клавдия Михайловна му купи пудра и крем за лице. Но веднага се убеди, че белезите не могат да се заличат чрез никаква козметика. Нощем обаче, когато всички спяха, той тихичко влизаше в тоалетната и там дълго масажираше червените ръбове, посипваше ги с пудра и пак ги масажираше, а после с надежда се оглеждаше в огледалото. Отдалече изглеждаше отлично, силен, широкоплещест, с тесен таз, с прави жилести крака. Но отблизо! Червените белези по бузите и шията, ръбестата опъната кожа го довеждаха до отчаяние. Той мислеше със страх: а когато тя го види? Ако се ужаси, ако го погледне, обърне се и си отиде, като вдигне рамене. Или, което ще бъде най-лошото, поприказва с него от учтивост час-два, а после каже нещо толкова официално, хладно и — довиждане. Гвоздев се вълнуваше, бледнееше от обида, сякаш всичко това вече бе станало.
Тогава той изваждаше от джоба на халата си снимката и изпитателно гледаше пълната девойка с високо чело, с меки, разкошни коси, сресани назад, с пълничко, вирнато, истинско руско носле и нежни детски устни. На горната устна се тъмнееше едвам забележима бенка. Малко изпъкнали, сигурно сиви или сини очи го гледаха открито и честно от това простичко и мило лице.
„Каква ли си ти? Хайде кажи: няма ли да се изплашиш, няма ли да избягаш? Ще имаш ли сърце да не забележиш обезобразяването ми?“ — сякаш Я питаше, като гледаше изпитателно снимката.
През това време край него по коридора, потропвайки с патериците и скърцайки с протезите си, назад и напред равномерно и неуморно се движеше старши лейтенант Мересиев. Мина веднъж, два пъти, десет, петнадесет, двадесет пъти. Той се движеше по някаква своя програма сутрин и вечер, като си поставяше задачи и с всеки ден удължаваше пътя.
„Славно момче! — мислеше за него Гвоздев. — Упорит, неотстъпчив. Каква сила е това волята на човека! За една седмица се научи бързо и ловко да ходи на патериците. На други за това са нужни месеци. Вчера се отказа от носилката и сам тръгна за процедурата по стълбите. Отиде и се върна. Сълзи текат по лицето му, а той се качва. И дори нахока санитарката, която искаше да му помогне. А как сияеше, когато се изкачи сам на най-горната площадка! Сякаш бе се качил на Елбрус.“
Гвоздев се отмести от огледалото и погледна след Мересиев, който бързо местеше краката и патериците си. „Гледай, пердаши! А какво хубаво и симпатично лице има! Мъничкият белег, който пресича веждата му, съвсем не го загрозява, дори му придава някаква значителност. Да имаше Гвоздев сега такова лице. Какво са краката, краката не се виждат, той, разбира се, ще се научи и да ходи, и да лети. Но лицето (къде ще се дене с такава мутра), по което сякаш пияни дяволи през нощта са чукали грах…“
… Алексей Мересиев, който извършваше според пресмятането си двадесет и третия рейс на вечерното си упражнение по коридора, чувствуваше с цялото си изморено, измъчено тяло как са отекли и горят бедрата му, как силно го болят отмалелите от патериците плещи. Когато минаваше покрай Гвоздев, той хвърляше поглед към танкиста, изправен до стенното огледало: чуден човек, защо измъчва бедната си физиономия! Кинозвезда, разбира се, сега няма да става, а танкист преспокойно може… Голяма беда — лицето, нали главата е цяла, пък и ръцете, и краката… Да, да, краката, истински крака, а не тия чуканчета, които болят и горят, сякаш протезите са направени не от кожа, а от нажежено желязо.
Чук, чук. Скръц, скръц. Чук, чук. Скръц, скръц. Захапал устни, сдържайки сълзите, които въпреки всичко изкарваше от очите му острата болка, старши лейтенант Мересиев правеше с труд двадесет и деветия си рейс по коридора, като завършваше днешното упражнение.
14
Григорий Гвоздев излезе от болницата в средата на юни.
Ден или два преди това те добре си поговориха с Алексей и двамата някак си вътрешно дори се зарадваха, че са другари по нещастие и че на двамата личните работи са еднакво усложнени. Както бива в такъв случай, двамата, без да скриват нещо, си разказваха един на друг опасенията си, изповядаха си всичко, което на всеки бе двойно по-тежко да носи в себе си, защото гордостта не му позволяваше с никого да сподели съмненията си. Показаха си един на друг снимките на девойките.