Алексеевата беше доста изтрита и избеляла любителска снимка. Той сам бе фотографирал Оля през оня прозрачен, ясен юнски ден, когато тичаха боси по топлата трева на цъфналата степ на Задволжието. Слабичка като, момиченце, с пъстра рокля, подвила босите си крака, с разсипан букет на коленете, тя седеше в тревата сред цъфналите маргаритки, самата светла, беличка и чиста като маргаритка в утринна роса. Нареждайки цветята, тя замислено бе наклонила глава настрана, а очите й, разтворени широко и възторжено, сякаш за пръв път виждаха великолепието на света.
Като погледна снимката, танкистът заяви, че такава девойка няма да те остави в беда. Е, пък ако те остави — по дяволите: значи външността й е лъжлива, а тогава така и трябва, дори е по-добре: значи е празен човек, а с празен човек нима можеш да свържеш живота си!
Анютиното лице също се хареса на Алексей. Без да забележи, той разказа на Гвоздев със свои Думи същото, което току-що бе чул от него. Тоя прост разговор, разбира се, не внесе никаква яснота в личните им работи, но й на двамата им стана по-леко, сякаш се бе пробил тежък, дълго забирал цирей.
Те се условиха, че Гвоздев, като излиза от болницата с Анюта, която му беше обещала по телефона да дойде да го посрещне, ще мине под прозорците на стаята и Алексей веднага ще съобщи на танкиста с писмо впечатлението си от нея. А Гвоздев от своя страна обеща да пише на приятеля си как го е посрещнала Анюта, как се е отнесла с обезобразеното му лице и как е тръгнала работата им. Мересиев веднага започна да гадае: ако при Гриша всичко излезе добре, той веднага ще разкаже с писмо на Оля всичко за себе си, като вземе от нея дума да не огорчава майка Му, която беше все още слаба и едва се привдигаше от постелята.
Ето защо и двамата еднакво се вълнуваха, очаквайки изписването на танкиста. Толкова се вълнуваха, че не спаха през нощта и двамата излязоха тихичко в коридора — Гвоздев, за да поразтрие още веднъж пред огледалото белезите си, а Мересиев, омотал краищата на патериците с парцали, за да не вдига шум, още веднъж се потренира в ходене.
В девет часа Клавдия Михайловна, лукаво усмихната, съобщи на Гвоздев, че са дошли за него. Той скочи като ужилен. Така се зачерви, че белезите по лицето Му станаха още по-забележими, и почна бързо да събира нещата си.
— Чудесна девойка, такава сериозна — усмихнато говореше сестрата, като гледаше това объркано приготовление. Гвоздев цял светна.
— Сериозно ли? Харесва ли ви? Не, наистина хубава ли е? — той така се развълнува, че изхвръкна, като забрави да се сбогува.
— Хлапак! — избъбра майор Стручков. — Такива лесно лапат въдицата.
През последните дни с тоя безгрижен човек ставаше нещо недобро. Той стана мълчалив, често без причина се дразнеше и като доби сега възможност да сяда на леглото, по цял ден гледаше през прозореца, опрял бузите си на юмруци, без да отговаря на въпросите.
Цялата стая: и мрачният майор, и Мересиев, и двамата нови се показаха на прозореца, чакайки появяването на другаря им на улицата. Бе топло. По небето, променяйки формата си, бързо плаваха, леки, пухкави облаци със светли, златни краища. В тоя момент над реката бързо преминаваше сивичко, рохкаво облаче, като ронеше разсеяно по пътя си едър, рядък дъжд, който светеше на слънцето. От това гранитът на крайбрежната улица лъщеше като полиран, асфалтът се покри с тъмни мраморни петна и така хубаво лъхаше от него на топла влага, че ти се искаше да се измъкнеш от прозореца и да подложиш главата си на тоя милващ дъждец.
— Иде — прошепна Мересиев.
Тежката дъбова врата на входа бавно се разтвори. От нея излязоха двама: пълничка девойка без шапка, с проста прическа, с бяла блузка и тъмна пола и млад военен, в който дори Алексей не можа да познае изведнъж танкиста. В едната си ръка военният носеше куфар, а в другата шинел и стъпваше толкова леко, сякаш на пружини, че ти бе приятно да го гледаш. Като че изпитваше силите си, радвайки се на възможността да се движи нашироко, той дори не изтича, а някак си ловко се плъзна по стъпалата на входа, хвана под ръка спътницата си и те тръгнаха по крайбрежната улица, приближавайки се до прозореца на стаята, обсипани от рядкото и едро злато на дъжда.
Алексей ги гледаше и, сърцето му се пълнеше с радост: добре мина, не напразно тя има такова открито, просто и мило лице. Такава няма да се отвърне. Е да, такива не се отвръщат от човека, изпаднал в беда.
Те се изравниха с прозореца, спряха се, като повдигнаха глави. Младите хора стояха до лакирания от дъжда гранитен парапет на крайбрежната улица, на фона на полегатите светещи линии, които бавно капещите капки оставяха. И Алексей сега забеляза, че лицето на танкиста изразяваше уплаха и напрегната тревога и че неговата Анюта, в действителност също така хубава, както и на снимката, бе от нещо зачудена, смутена, че ръката й не лежеше твърдо върху ръката на танкиста и позата й е развълнувана и нерешителна, сякаш, ей сега ще измъкне ръката си и ще избяга.