Като помаха с ръка и се усмихна принудително, двойката се отправи по крайбрежната улица и се скри зад ъгъла. В стаята всички мълком се разотидоха по местата си.
— А работите на Гвоздев не са розови — забеляза майорът и като чу в коридора звука на токчетата на Клавдия Михайловна, трепна и рязко се обърна към прозореца.
През останалото време от деня Алексей се чувствуваше разтревожен. Вечерта дори изостави ходенето, най-рано от всички си легна да спи, но дълго още, след като заспаха всички в стаята, нервно скърцаше пружината на леглото му.
На другата сутрин още от прага попита сестрата не са ли предали за него писмо. Писмо нямаше. Без желание се изми и без желание закуси. Но с ходене се занимава повече от обикновено и като се наказваше за вчерашната слабост, направи излишни петнадесет рейса за сметка на неизпълнената вчера норма. Това неочаквано постижение го накара да забрави всички тревоги. Той доказа, че може да се движи с патерици свободно, без да се изморява много. Та ако петнадесетметровия коридор се умножи на четиридесет и пет по броя на рейсовете, получаваше се две хиляди двеста и петдесет метра, или два километра и четвърт. Толкова имаше приблизително от офицерската столова до летището. Той мислено прехвърли през ума си тоя забележителен път, който минаваше покрай развалините на старата селска църквичка, покрай тухления куб на изгорялото училище, което тъжно гледаше към пътя с червените дупки на празните прозорци, през горичката, където се гушеха, скрити под борови клончета, бензовозите, покрай землянката на командния пункт, покрай мъничката дъсчена барака, където над картите и схемите свещенодействуваше „метеорологичният сержант“. Не е малко, ей богу, не е малко!
Мересиев реши да увеличи дневното упражнение на четиридесет и шест рейса, по двадесет и три сутрин и вечер, а утре с пресни сили да опита да ходи без патерици. Това изведнъж го отвлече от мрачните мисли, повдигна духа му, настрои го делово. Вечерта се зае за пътешествието си с такъв подем, че почти не забеляза как се изтърколи тридесетият рейс. Точно в тая минута го спря появилата се с писмо гардеробиерка. Той взе мъничкия плик, адресиран „лично до старши лейтенант Мересиев“. Думата „лично“ бе подчертана и това не се хареса на Алексей. На писмото над обръщението също стоеше пак подчертано: „Само за получателя“.
Алексей се подпря на перваза и разпечата плика и колкото повече четеше дългото послание, написано от Гвоздев през нощта на гарата, толкова по-мрачно ставаше лицето му. Гвоздев пишеше, че Анюта се оказала точно такава, каквато си я представляваха, че в Москва може би няма по-красива от нея, че го посрещнала като свой и още повече му се харесала.
„Но онова, което говорехме с тебе, се случи точно така. Тя е добра. Нищо не ми каза и дори не се издаде. Всичко мина добре. Но нима аз съм сляп, гледам, плаши я проклетата ми муцуна. Уж всичко, е наред, а изведнъж се обърна и забелязвам — гледа ме и като че ли хем й е срамно, хем й е страшно, хем й е жал за мене … Заведе ме в института. По-добре беше да не бях ходил там. Заобиколиха ме студентките, гледат ни … Представяш ли си, оказа се, че те всички ни познават. Анюта всичко им е разказвала за нас… И виждам, че ги гледа някак виновно — значи извинявайте, че съм ви довела такова страшилище. А главното, Альоша, е, че тя не се издава, грижи се за мене, мила е и все говори, говори, сякаш се бои да замълчи. После отидохме у тях. Тя живее сама, родителите й са евакуирани, семейството; изглежда; е почтено. Почна да ме гощава с чай, а самата все гледа отражението ми в чайника и все въздиша. С една дума, чувствувам: не мога, по дяволите! Казвам й направо: така и така значи: «Виждам, че моята външност не ви е по сърце. Че какво, така си е, разбирам и не се обиждам.» Тя потъва в сълзи, аз й казвам: «Не плачете, вие сте добра девойка, всеки ще ви обикне, защо ще похабявате живота си.» После й казах: «Сега ме видяхте какъв красавец съм и хубавичко помислете, пък аз ще замина за своята част, ще ви изпратя адреса си. Ако не се разколебаете, пишете ми.» И казвам й още: «Не се насилвайте, бях — и сега ме няма: война». Тя разбира се: «Не, не, какво говорите» — плаче. В това време обявиха някаква глупава въздушна тревога, тя излезе, а аз изчезнах като дим и право във военното комендантство. Веднага получих назначение. Всичко е в ред, документът е в джоба ми, заминавам. Само че, Альоша, аз още повече се влюбих в нея и как ще живея вече без нея по-нататък — не зная.“