Алексей четеше писмото на приятеля си и му се струваше, че е надзърнал в бъдещето си. Ето точно така ще се случи навярно и с него. Оля няма да го отблъсне, не, не, няма да се откаже и също така великодушно ще поиска да се принесе в жертва, ще се усмихва през сълзи, ще го гали, като скрива в себе си отвращението.
— Не, не, не трябва! Не трябва! — каза високо Алексей. Той бързо докуца до стаята, седна до масата и на един дъх написа картичка до Оля, хладно — делово. Не се реши да й пише истината — майка му е болна, струва ли си да я огорчава с още една скръб. Писа на Оля, че много е мислил над техните отношения, че навярно на нея й е тежко да чака. Колко време още ще продължи войната? А годините минават, младостта си отива. Пък войната е такова нещо, че очакванията могат да отидат напразно. Ами ако го убият и тя овдовее без да е била дори съпруга, или нещо по-лошо: осакатят го и ще трябва да се омъжи за инвалид? Защо? Нека тя не изпуска младостта и по-скоро да го забрави. Може да не му отговаря, няма да се обиди. Той я разбира, макар и това да е! много тежко. Така ще бъде по-добре.
Писмото изгаряше ръцете му. Без да го прочете, той запечата плика, бързо докуца до синята пощенска кутия, тя висеше в коридора до блестящия „титан“16 с вряла вода.
Като се върна в стаята, той отново седна до масата. На кого да повери мъката си. На майка си не бива. На Гвоздев? Той наистина би разбрал, но къде е, търси го сега в безкрайната бъркотия на многото фронтови пътища. До полка ли? Но до него ли им е там на щастливците, заети с обикновените боеви работи! На „метеорологичния сержант“. Ето на кого. И той почна да пише, пишеше леко, както леко се плаче на рамото на приятел. Но изведнъж се спря на половината изречение, замисли се, с ожесточение смачка и скъса написаното.
— „Няма по-страшна мъка от мъката на думите“ — насмешливо издекламира Стручков. Той седеше на леглото с писмото на Гвоздев в ръце, което сигурно с безцеремонността си бе взел от нощното шкафче на Алексей и го беше прочел.
— Какво ви е прихванало днес всички? Гвоздев също, ех, че глупак! Момата се намръщила, голяма скръб!… Излишни психологии, като че е брат на Карамазов… Не се ли сърдиш, че съм го прочел? Какви тайни може да има между нас, фронтоваците?
Алексей не се сърдеше. Той мислеше дали утре да изварди пощальона и да вземе писмото си обратно?
Тази нощ Алексей спа тревожно и му се присъни затрупаното с преспи летище и неизвестната конструкция на самолета „Ла-5“ с птичи лапи вместо крака: в кабината уж е влязъл техникът Юра, влязъл и казва, че Алексей „си е отлетял своето“, че сега е негов ред да лети: ту дядо Михайла с бяла риза и мокри долни гащи уж пари Алексей с метличка върху сламата и все се смее: пред сватбата де, не е грях да се понапариш. А после, вече на зазоряване, му се присъни Оля. Тя седеше на обърната лодка, пуснала във водата загорелите си и здрави крачка, лека, тъничка, някак си цялата блести. Уж пазейки се от слънцето с длан, тя се смее и го вика при себе си, а той уж плува към нея по течението, но течението е силно и бурно, дръпна го назад от брега, от девойката. Той работи все по-силно с ръцете, с краката, с всичките си мускули и плува към нея все по-близо и по-близо, вижда вече как вятърът трепти в кичурите на косите й, как блестят по загорялата кожа на краката й капките вода.
На това място се и събуди радостен и просветлен. Събуди се и дълго лежа със затворени очи стараейки се отново да заспи и да върне приятния сън. Но това може да се случи само в детинство. Образът на крехката, загоряла девойка от съня някак изведнъж освети всичко. Без да размисля, без да се отпуска и да развива, както казваше майорът, достоевщина, а да плува към Оля, да плува срещу течението, да плува напред на всяка цена, да положи всички сили — и да доплува. А писмото? Той искаше да отиде при кутията да по-варди за пощальона, но махна с ръка: нека си върви по своя път. Такова писмо няма да изплаши истинската любов. Сега като повярва, че любовта е истинска и че него го чакат весел или тъжен, здрав или болен — какъвто и да е, той почувствува голям подем на силите си.
Сутринта се опита да ходи без патерици. Предпазливо се спусна от леглото. Стана. Постоя, разкрачил крака и безпомощно разперил ръце за равновесие. После, като се придържаше с ръка за стената, направи крачка. Кожата на протезите заскърца. Тялото му се понесе настрана, но той го уравновеси с ръка. Направи втора крачка, все още без да се откъсва от стената. Никога не бе мислил, че е толкова мъчно да се ходи. В детинството си, като момченце, се учеше да ходи на кокили. Качи се на колчета, откъсне гръб от стената — крачка, втора, трета, нещо Неудържимо го дърпа встрани и той скача, а кокилите се търкалят по прашната трева, с която е обрасла улицата на покрайнините. Но върху кокилите е по-лесно, от тях може да се скочи. От протезите не можеш да скочиш. И когато на третата крачка се люшна настрана и кракът му се изви, той се строполи тежко по очи на пода.