За обучаването бе избрал часа за специалните лечения, когато болните от стаята биваха отнасяни в лечебните кабинети. Не повика никого на помощ, допълзя до стената бавно, като се подпираше на нея, изправи се на крака, опипа ударения си хълбок, погледна синината на лакътя, която беше почнала да почервенява, и като стисна зъби, пак направи крачка напред, без да се опира на стената.
Сега, изглежда, бе усвоил тайната. Изкуствените му крака се отличаваха от обикновените преди всичко с липсата на еластичност. Той не знаеше свойствата им и не беше си изработил навик, един вид рефлекс, за да променя положението на крака при ходенето, да пренася тежестта от петата на стъпалото, когато правеше крачката, й отново да премества тежестта на тялото върху петата на следващия крак. И най-после да поставя стъпалата не паралелно, а под ъгъл, с носовете настрана, за да придаде на ходенето по-голяма устойчивост.
Всичко това се придобива от човека в ранното му детство, когато под наблюдението на майката прави първите несигурни крачки с меките си късички крачета. Тези навици се запечатват за цял живот, стават естествен импулс. Но когато човек е надянал протези и естествените пропорции в организма му са се променили, тоя придобит от детинството импулс не помага, а, напротив, затруднява движението. Когато се изработват нови навици, налага се през всичкото време тоя импулс да бъде преодоляван. Много хора, останали без крака, но не притежаващи силна воля, и до старостта си не могат да научат отново изкуството да ходят, което тъй лесно сме вършили в детинството.
Мересиев умееше да постигне своето. Като се справи с грешката, той отново се откъсна от стената и отмествайки встрани носа на изкуствения си крак, стъпи на петата си, после пренесе тежестта на тялото си върху пръстите. Протезата скръцна сърдито. В момента, когато тежестта преминаваше върху пръстите, Алексей рязко отдели от пода втория си крак и го отхвърли напред. Петата тежко тропна на пода. Сега, като пазеше равновесие с ръце, той стоеше сред стаята, без да се реши да направи следващата крачка. Стоеше, клатеше се, като постоянно губеше равновесие, и чувствуваше как студена пот избива между очите му.
В такъв вид го завари Василий Василиевич. Той постоя на вратата, погледна Мересиев, приближи се и го хвана под ръка:
— Браво, пълзачо! А защо сам, без сестра, без санитар? Гордост човешка… Е, нищо, във всяка работа първата крачка е важна, сега си направил най-трудното.
Напоследък бяха направили Василий Василиевич началник на много важно медицинско учреждение. Работата бе огромна, отнемаше му много време. Трябваше да се прости с болницата. Но както и по-рано, старецът се смяташе неин шеф и макар да се разпореждаха в нея вече други, всекидневно се появяваше в стаите, когато намираше време, правеше визитации, даваше консултации. Само че след смъртта на сина си, загубил завинаги предишната си весела и енергична свадливост, на никого вече не викаше, не ругаеше и ония, които го познаваха отблизо, виждаха в това бързо приближаващата се старост.
— Е, Мересиев, хайде двама да се учим. А вие се махнете, махнете се, това не е цирк, няма какво да гледате… Е, свършете визитацията без мене — викна той рязко на придружаващите го. — А сега, гълъбче, хайде раз… Но дръжте се, дръжте се за мене, защо се стеснявате. Дръжте се, аз съм генерал, трябва да ми се подчинявате. Хайде, два, така. Сега на десния. Добре. Левия. Браво!
Прочутият медик весело потри ръце, сякаш, като учеше човека да ходи, беше извършил кой знае какъв важен медицински експеримент. Но такова си беше свойството на характера му — да се увлича от всичко, за което се залавяше, и да влага в него цялата си голяма, енергична душа. Василий Василиевич накара Мересиев да премине цялата стая и когато той, съвсем измъчен, се тръшна на стола, постави стола си до него.
— Е, как е, ще летим ли? Така, така. Сега, батенка, войната е такава, хора с откъсната ръка водят ротата в атака, смъртно ранени тракат с картечници, бункерите закриват с гърдите си… Само мъртвите не воюват. — Старецът посърна, въздъхна. — Пък и те воюват със славата си. Да … Е, да почнем, млади човече.
Когато Мересиев почиваше след втория, рейс из стаята, професорът изведнъж посочи леглото на Гвоздев: