— А тоя, танкистът, как е? Оздравя ли, изписа ли се?
Мересиев каза, че оздравял и е заминал да воюва, само една беда има — обгарянето е обезобразило непоправимо лицето му, особено долната част.
— Вече ви писа? Вече се разочарова, момичетата не го обичат? Че посъветвайте го да си остави мустаци и брада. Сериозно. Ще се прослави и като оригинал, това напълно може да се хареса на девойките!
Във вратата се вмъкна запъхтяна сестрата и съобщи, че звънят от Совнаркома17. Василий Василиевич се повдигна тежко от стола и по това, как се опря при ставането на коленете си с подпухналите си силни, изпръхнали ръце, как тежко изправи гърба си, особено пролича колко се беше съсипал през последните седмици. Вече при вратата се обърна и весело подвикна:
— Та непременно пишете на тоя, как се казваше, на вашия приятел, че съм му предписал брада. Сигурно средство! Шумен успех сред дамите!
А вечерта старият служител от клиниката донесе на Мересиев бастун, великолепен, старинен бастун от черно дърво, с удобна дръжка от слонова кост, с някакви изрязани монограми.
— От професора, от Василий Василиевич: изпраща ви собствения си бастун подарък. Каза да ходите с бастуна.
През тази лятна вечер в болницата беше скучно. И към четиридесет и втора се повлякоха върволици. Съседите отдясно, отляво, дори отгоре идваха да видят професорския подарък.
Бастунът наистина беше хубав.
15
Затишието пред буря на фронта продължи. В комюникетата се отбелязваха само боеве от местно значение и разузнавания. Имаше малко ранени, началството опразни четиридесет и втора стая, като остави в нея само две легла: отдясно — и отляво, до прозореца, който гледаше към крайбрежната улица, на майор Стручков.
Разузнавания! Мересиев и Стручков бяха опитни бойци и знаеха: колкото по-голяма е тази пауза, колкото по-дълго е това напрегнато затишие, толкова по-здраво и по-силно ще се разрази бурята.
Веднъж в известията се промъкна съобщението, че някъде на южния фронт Героят на Съветския съюз, снайперистът Степан Ивушкин убил двадесет и пет немци, като бе довел общия брой на унищожените от него врагове на двеста. Дойде писмо и от Гвоздев. Той не пишеше, разбира се, нито къде е, нито как е, но съобщаваше, че наново е попаднал в стопанството на своя по-раншен командир Павел Алексеевич Ротмистров, че е доволен от живота, че там има много череши, че всички са преяли от тях, и молеше Алексей, ако получи това писмо, да драсне две три думи на Анюта. Той й пишеше и на нея, но кой знае дали стигат до нея писмата му, тъй като през цялото време е на път и постоянно мени местопребиваването си.
За военния човек дори по тия две съобщения до приятелите ставаше ясно, че гърмът ще тресне някъде на юг. Разбира се, Алексей писа на Анюта и изпрати на Гвоздев професорския съвет за брадата, само че той знаеше, че Гвоздев сега се намира в треска пред боя, която е толкова тежка и в същото време толкова скъпа за всеки боец, и че сега на Гвоздев не му е до брада, а може би и до Анюта.
В четиридесет и втора стая се случи още едно радостно събитие. Беше публикуван указ, в който се даваше на майор Павел Иванович Стручков званието „Герой на Съветския съюз“. Но и тази голяма радост не ободри за дълго майора. Той продължаваше Да се мръщи. Тежеше му, че заради тия „дяволски капачета“ трябваше да лежи в такова бурно време. За мъката му имаше и друга причина, която той грижливо скриваше и която се откри за Алексей съвсем неочаквано.
Сега, когато Мересиев бе устремил всичката сила на волята си към една цел — да се научи да ходи, — забелязваше слабо какво става край него. Той разпределяше деня си по строга програма. Три часа дневно — по един час сутрин, обед и вечер — прекарваше на протезите си, разхождайки се из коридора. Отначало болните се дразнеха от фигурата в син халат, която се мяркаше безкрайно на вратите на стаите с ритмичността на махало, и равномерното скърцане на протезите, което се носеше отегчително из коридорите. После така свикнаха с него, че не можеха да си представят тия определени часове от денонощието без мяркащата се фигура, и когато веднъж Мересиев заболя от грип, разузнавачи от съседните стаи дойдоха в четиридесет и втора, за да разберат какво се е случило с безногия лейтенант.
Сутрин Алексей правеше утринна гимнастика, а после, седнал на стола, тренираше краката си за управлението на самолета. Понякога се упражняваше до оглупяване, дотолкова, че почваше да звъни в ушите му, пред очите му се мяркаха зелени кръгове и подът почваше да се клати под краката му. Тогава отиваше при умивалника, мокреше главата си, после лягаше, за да дойде по-скоро на себе си и да не пропусне часа за ходенето и гимнастиката.