Тоя път, навървял се до замайване, без да вижда нищо пред себе си, той напипа вратата и тихо се отпусна върху леглото. Чак тогава проникнаха в съзнанието му гласове: спокойният, леко подигравателен на Клавдия Михайловна и буйният, обиден на майор Стручков. Двамата бяха така увлечени в разговори, че не забелязаха кога влезе Мересиев.
— Но разберете ме, сериозно говоря! Разбирате ли това? Жена ли сте или не?
— Жена съм, разбира се, само че нищо не разбирам, а вие не можете сериозно да говорите на тая тема. Пък и не ми е нужна на мен вашата сериозност.
Стручков излезе вън от себе си. Рязко, сякаш ругаеше, той закрещя с висок глас:
— Но обичам ви, разберете, дявол да го вземе! Трябва да сте не жена, а дърво, за да не видите това! Е, разбрахте ли. — Той се обърна и затрака с пръсти по стъклото.
Клавдия Михайловна тръгна тихо към вратата с нечутата предпазлива стъпка на опитна медицинска сестра.
— Стойте, къде отивате? Е, какво ще ми отговорите?
— Сега не е нито време, нито място да се разговаря за това. На работа съм.
— Защо ме мъчите? Защо ме съсипвате? Отговорете — в гласа на майора се долавяше мъка.
Клавдия Михайловна се спря на вратата. Стройната й фигура ясно се очертаваше върху фона на тъмния коридор. Мересиев дори не бе подозирал, че тая тиха и вече немлада сестра може да бъде толкова женствено силна и привлекателна. Тя стоеше, отметнала глава, и сякаш от пиедестал гледаше майора.
— Добре, ще ви отговоря. Аз не ви обичам и вероятно, никога няма да ви обикна.
Тя си отиде. Майорът се хвърли върху леглото и мушна, главата си във възглавницата. Мересиев разбра всичките странности на Стручков през последните дни, избухливостта му, нервността му, когато в стаята се появяваше сестрата, резките промени от веселие към изблици на бесен гняв.
Той сигурно истински страдаше. На Алексей му беше жал за него и в същото време бе доволен. Когато майорът стана от леглото, Алексей не можа да се сдържи от удоволствието да се пошегува:
— Какво, ще разрешите ли да плюя, другарю майор?
Ако знаеше какво ще стане, никога, дори на шега, не би казал това. Майорът дотича до леглото му и с някакъв отчаян глас завика:
— Плюй! Плюй де, и ще си прав. Има защо. Не искаш ли? Но какво да правя сега, а? Е, какво, научи ме, кажи — ти нали слуша…
Той седна на леглото и се заклати, стиснал главата си с юмруци:
— Навярно си мислиш — леко развлечение. Леко! А аз сериозно, дори предложение й направих на тая глупачка!
Вечерта Клавдия Михайловна дойде в стаята с предписанията. Тя бе, както винаги, тиха, ласкава, търпелива. Сякаш цялата излъчваше покой. Тя се усмихваше и на майора, но го поглеждаше с известно учудване и страх, Стручков седеше до прозореца, хапеше сърдито ноктите си. Когато крачките на Клавдия Михайловна зазвучаха по коридора, той я проследи със сърдит и възхитен поглед.
— „Съветски ангел“… И кой глупак й даде това име, това по-скоро е дявол с престилка!
Дойде сестрата от канцеларията, пълна, възрастна жена.
— Алексей Мересиев може ли да ходи? — попита тя.
— Тича — кресна Стручков.
— Аз не съм дошла тук да се шегувам — строго забеляза сестрата. — По телефона търсят старши лейтенант Алексей Мересиев.
— Госпожица ли? — съживи се майорът, намигайки на сърдитата сестра.
— Не съм гледала паспорта й — изсъска тя, като изплува величествено от стаята.
Мересиев скочи от леглото. Като почукваше бодро с бастуна, той изпревари сестрата и наистина тичаше по коридора. Вече месец чакаше отговор от Оля и у него се мярна глупавата мисъл: ами ако е тя? Това не можеше да бъде: в такова време да се дойде от Сталинград в Москва! Пък и как можеше да го намери тук, в болницата, когато той й беше писал, че работи в тилова организация и не в Москва, а в околностите. Но в тая минута Мересиев вярваше в чудото и дори без сам да забелязва, тичаше, за пръв път истински тичаше с протезите, като сегиз-тогиз се подпираше на бастуна и се клатеше от една на друга страна, а протезите му скърцаха: скръц, скръц, скръц …
В телефонната слушалка трептеше гръден, приятен, но съвсем непознат глас. Попитаха го той ли е старши лейтенант Алексей Петрович Мересиев от четиридесет и втора стая. Сърдито и остро, сякаш в тоя въпрос се съдържаше нещо обидно за него, Мересиев извика в слушалката:
— Да!
Гласът в слушалката за миг секна. После със забележимо напрежение хладно се извини за безпокойството.
— Тук е Ана Грибова. Аз съм познатата на вашия приятел, на лейтенант Гвоздев, вие не ме познавате — с известно усилие произнесе девойката, явно обидена от нелюбезния отговор.