Но Мересиев, стиснал слушалката с две ръце, вече викаше, колкото сили има:
— Вие сте Анюта? Същата ли? Не, аз отлично ви познавам, отлично. Гриша ми е…
— Къде е той, какво става с него? Той се измъкна така неочаквано. Излязох от стаята поради тревога. Санитарен пост съм. Когато се върнах — никого нямаше, нито бележка, нито адрес. Нищо не разбирам, къде е той, защо изчезна, какво става с него, Альоша, скъпи, извинете ме, че ви наричам така, аз също ви познавам и много се вълнувам къде е той, защо така внезапно …
На Алексей му стана топло на душата. Той се радваше за другаря си. Значи тоя чудак бе се излъгал, прекалил бе с предпазливостта си. Ето, наистина е брат на Карамазов! Значи истинските девойки не се плашат от осакатяванията на войната. Значи и той, да, и той може да разчита, че и него също така развълнувано ще го търсят. Всичко това летеше с бързината на електрически ток в главата му, докато, заеквайки, викаше в слушалката:
— Анюта! Всичко е наред, Анюта! Досадно недоразумение. Той е жив, здрав и воюва. Е, да! Военна поща 42531 — Пуснал си е брада, Анюта, ей богу, разкошна брада, ка то на … като на… като на… партизанин. Много му прилича.
Анюта не хареса брадата. Тя я смяташе за излишна. Още по-зарадван, Мересиев заяви, че щом е така, Гриша с един замах ще я прати по дяволите, макар всички да намират, че брадата много му прилича.
Изобщо те окачиха слушалките като приятели, уговориха се, че преди изписването си Мересиев непременно ще й се обади. Когато се връщаше в стаята, Алексей си спомни, че към телефона тичаше, опита се да потича — и не можа. От резките удари на протезата по пода остра болка пронизваше цялото му тяло. Е, нищо, ако не днес — утре, ако не утре — други ден, но той ще почне да тича, дявол да го вземе! Всичко ще тръгне добре! Той не се съмняваше, че отново ще почне и да тича, и да лети, и да воюва, и понеже обичаше да си дава обещание, обеща си след първия въздушен бой, след първия свален германец да опише на Оля всичко. Пък да става, каквото ще!
ТРЕТА ЧАСТ
1
През 1942 година, в разгара на лятото, от тежката дъбова врата на една болница в Москва, подпирайки се на здрав бастун от черно дърво, излезе набит млад човек в отворено сако на военен летец, с дълъг панталон, с три квадратчета на старши лейтенант върху сините петлици. Изпращаше го жена с бяла престилка. Касинката с червен кръст, каквито носеха милосърдните сестри отминалата световна война, придаваше на доброто й миловидно лице малко тържествен израз. На площадката пред входа те се спряха. Летецът сне смачканото си, избеляло кепе и неловко поднесе до устните си ръката на сестрата а тя хвана с ръце главата му и го целуна по челото. После като се клатеше леко, той бързо се спусна по стъпалата и без да се обръща, тръгна по асфалта на крайбрежната улица край дългата сграда на болницата.
Ранените със сини, жълти, кафяви пижами му махаха през прозорците с ръце, с бастуни, с патерици, нещо му викаха нещо го съветваха, напътваха го. Той също им махаше с ръка, но се виждаше, че се стреми колкото е възможно да се отдалечи от тая голяма сива сграда и че се отвръщаше от прозорците, за да скрие вълнението си. Вървеше бързо, с странна, права, подскачаща походка, като се подпираше леко на бастуна. Ако не бе тихото скърцане, което придружава всяка негова крачка, никому не би минавало през ума, че на тоя строен и здраво сложен, подвижен човек са отрязани и двата крака.
След болничното лечение Алексей Мересиев бе изпратен да се лекува в санаториума на Военновъздушните сили до Москва. За там пътуваше и майор Стручков. От санаториума бяха изпратили за тях кола. Но Мересиев убеди болничната управа, че има в Москва роднини и че не може да замине, без да ги навести. Той остави на Стручков раницата си и излезе пешком от болницата, като обеща да отиде в санаториума вечерта с електрическия влак.
Той нямаше роднини в Москва. Но много му се искаше да погледне столицата, не можеше да се стърпи да не изпробва силите си в самостоятелен вървеж, да се поблъска сред шумната тълпа, която никак не се интересуваше от него. Обади се по телефона на Анюта и я помоли, ако е възможно, да се срещне с него в дванадесет часа. Къде? Та къде ли?… Е, до паметника на Пушкин, или… И ето сега той вървеше сам по крайбрежната улица, покрай величествената, скована в гранит река, която светеше на слънцето с люспестите си дребни вълни, и жадно вдишваше с цели гърди топлия летен въздух, лъхащ на нещо много познато, приятно, сладко.
Колко е хубаво наоколо!
Всички жени му се струваха красиви, зеленината на дърветата го поразяваше с яркостта си. Въздухът бе толкова чист, че от него като хмел се замайваше главата му, и толкова прозрачен, че перспективата изчезваше и ти се струваше, че ако протегнеш ръка, можеш да достигнеш тия стари зъбчати Кремълски стени, които не си виждал никога в действителност, да достигнеш купола на Иван Велики, грамадната полегата арка на моста, надвиснал с тежките си извивки над водата. Нежният, сладникав лъх, който се носеше над града, му напомняше детинството. Откъде ли иде? Защо така развълнувано бие сърцето му и защо си спомня майка си, не сегашната слабичка бабичка, а младата, висока, с разкошни коси жена? Нали те с нея никога не са идвали в Москва.