Двата му крака не бяха годни за нищо. Очевидно, когато ударът на самолета по върховете на боровете го изхвърли от кабината, нещо бе приклещило стъпалата и раздробило ситните кости на ходилата и пръстите. Разбира се, при обикновени условия дори не би помислил да се изправи на тия строшени и отекли крака. Но той бе сам сред горския гъсталак, в тила на неприятеля, където срещата с човек му носеше не облекчение, а смърт. И реши да върви, да върви на изток, да върви през гората, без да се опитва да търси удобни пътища и населени места, да върви на всяка цена.
Той решително скочи от мечия труп, изохка, заскърца със зъби и направи първата крачка. Поспря се, измъкна другия крак от снега, направи още една крачка. Главата му бучеше, гората и поляната се залюляха, отплуваха встрани.
Алексей чувствуваше, че отслабва от напрежение и болка. Захапал устни, той продължаваше да върви, като се промъкваше към горския път, който водеше покрай разбития танк, покрай узбека с бомбата, навътре в гората, на изток. Да върви по мекия сняг беше още нищо, но щом като стъпи на твърдия, изметен от вятъра и покрит с ледец гръб на пътя, болката ставаше толкова нетърпима, че той се спря, като не се решаваше да направи нито една крачка повече. Стоеше така, разкрачил неудобно крака, сякаш се поклащаше от вятъра. И изведнъж всичко потъмня пред очиге му. Изчезнаха пътят, боровете, сивите иглолистни клони, синкавият продълговат къс небе над тях … Той стоеше на летището до самолета, до своя самолет, и неговият механик или „техниката“, както той го наричаше, дългият Юра, блестеше със зъбите и с бялото на очите си, които винаги светеха на небръснатото му и вечно изцапано лице, канеше го с жест, сочеше му кабината: значи готово, идвай за полет… Алексей направи крачка към самолета, но земята гореше, пареше краката му, сякаш стъпваше по нажежена плоча. Той се спусна да прескочи през тая пламтяща от огън земя направо на крилото, но се блъсна о хладното тяло и се учуди. Тялото не бе гладко, покрито с лак, а грапаво, облицовано с борова кора… Никакъв самолет, той е на пътя и шари с ръка по стъблото на дърво.
„Халюцинация? Полудявам от контузията — помисли си Алексей. — Непоносимо е да вървя по пътя. Да свърна ли по целината? Но това много ще удължи пътя ми…“ Той седна на снега, отново със същите решителни къси дърпания изтегли ботушите, разкъса ги с нокти и зъби при петите, за да не стискат разбитите стъпала, сне от шията си големия мек шал от ангорска вълна, разкъса го наполовина, омота стъпалата и пак се обу.
Сега ходенето стана по-леко. Впрочем неправилно е да се каже ходене, а движение, предпазливо движение, като пристъпва на пети и високо повдига крака, както се ходи по билото. От болката и усилието след няколко крачки започваше да му се вие свят. Трябваше да спира, да затваря очи, опирайки гръб о стъблото на някое дърво, или да присяда на преспите и да почива, чувствувайки острото биене на пулса във вените си.
Така се движи няколко часа, но когато се огледа, в края на просеката още се виждаше осветеният завой на пътя, дето като тъмно петънце се съзираше върху снега мъртвият узбек. Това много огорчи Алексей. Огорчи го, но не го изплаши. Поиска му се да върви по-бърже. Той стана от пряспата, стисна силно зъби и тръгна напред, като поставяше пред себе си малки цели, съсредоточавайки върху тях вниманието си — от бор до бор, от пън до пън, от пряспа до пряспа. Върху недокоснатия сняг по пустия горски път се виеше зад него слаба, лъкатушна, неясна следа, каквато оставя раненият звяр.
Така вървя до вечерта. Когато слънцето, което залязваше някъде зад гърба на Алексей, разля хладния пламък на залеза по върховете на боровете и в гората почна да се сгъстява сивият здрач, близо до пътя, в обраслата с хвойна падинка, пред Алексей се откри картина, при вида на която сякаш прокараха мокра кърпа по гърба му чак до шията и косите му настръхнаха под шлема.
Докато там, на поляната, се е водил бой, в падинката, сред сплетените хвойни, сигурно се е била разположила санитарна рота. Тук са донасяли ранените и са ги полагали върху възглавници от хвойна. Така и лежаха те сега на редици под сянката на храстите, полузатрупани и съвсем засипани със сняг. Още от пръв поглед, ставаше ясно, че не бяха умрели от раните си. Някой с ловки удари на нож бе прерязал гърлата на всички и те лежаха в еднакви пози, отметнали глави назад, сякаш се мъчеха да погледнат какво става зад тях. Още тука се разкриваше тайната на страшната картина. Под един бор, близо до затрупаното със сняг тяло на червеноармеец, сложила главата му на коленете си, седеше до кръста в снега сестра, мъничка, крехка девойка с ушанка6 на глава, завързана под брадата с лентички. Между плешките й стърчеше дръжката на нож, политурата на който лъщеше. А наблизо, вчепкали се един друг за гърлата, в последна смъртна схватка бяха застинали германец с черен мундир от SS войски и червеноармеец с глава, забинтована с окървавен бинт. Алексей веднага разбра, че тоя с черните дрехи бе довършил ранените с ножа си, заклал бе сестрата и тук бе хванат от недоубития от него човек, който бе вложил всичките сили на угасващия си живот в пръстите си, стиснали гърлото на врага.