Досега Мересиев познаваше Москва по снимки, от списания и вестници, от книги, по разказите на ония, които бяха идвали тук, по протяжния звън на старинните часовници в полунощ, който се носеше над целия заспиващ свят, по пъстрия и ярък шум на демонстрациите, които бръмчаха в радиоапарата. И ето я пред него, проснала се, замряла под яркия летен зной, просторна и прекрасна.
Алексей премина по празната крайбрежна улица покрай Кремъл, отпочина си до прохладния гранитен парапет, като гледаше сивата, покрита с многоцветна пелена вода, която се плискаше в подножието на каменната стена, и се заизкачва бавно към Червения площад. Цъфтяха липи. Сред асфалта на улиците и площадите, в подрязаните корони на дърветата, пожълтели от скромни, приятно дъхащи цветчета, деловито бръмчаха пчели, без да обръщат внимание нито на клаксоните на преминаващите коли, нито на дрънченето и скърцането на трамваите, нито на горещата, миришеща на нефт мараня, която трептеше над нажежения асфалт.
Ето каква си била ти, Москва!
След четиримесечно лежане в болницата Алексей бе толкова поразен от нейното лятно великолепие, че изведнъж не можа да забележи: столицата бе облечена във военна униформа и се намираше, както казваха летците, в готовност номер едно, т.е. всяка минута можеше да се вдигне на борба с врага. Широката улица до моста бе преградена с голяма, безформена барикада, направена от дървени сандъци, пълни с пясък: като кубчета на дете, забравени на масата, се издигаха по ъглите на моста квадратите на бетонни укрепления с по четири амбразури18.
По сивата равнина на Червения площад бяха нарисувани с разноцветни бои къщи, полянки, алеи. Прозорците на магазините по улица „Горки“ бяха закрити с щитове, засипани с пясък. А в пресечките, също като играчки, оставени и забравени от непослушни деца, лежаха споени от релси ръждиви рогачки. За военния човек, попаднал тук от фронта, освен това не познаващ отпреди Москва, всичко това не се хвърляше много в очи. Учудваха го само странните рисунки по някои къщи и стени, които напомняха нескопосани футуристични картини, както и „прозорците на ТАСС“, които гледаха към минувачите от огради, от витрини, като че ли изскочили на улицата из страниците на Маяковски.
Като скърцаше с протезите си и вече тежко се подпираше на бастуна, доста измореният Мересиев вървеше нагоре по улица „Горки“ и с учудване търсеше с поглед ямите, трапищата, разрушените от бомбите къщи, зеещите празнини, строшените стъкла. Прекарвайки на едно от западните военни летища, той почти всяка нощ слушаше как над землянката ешелон след ешелон летяха на изток немски бомбардировачи. Преди да замлъкне в далечината една вълна, налиташе друга въздухът понякога бучеше цяла нощ. Летците знаеха, че фрицът отива към Москва. И си представяха какъв ад трябва да е в тоя момент там.
И сега, като разглеждаше военна Москва, Мересиев търсеше с поглед следите от нападенията, търсеше и не ги намираше. Главните асфалтови улици бяха гладки, в непрекъснати редици се издигаха къщите. Дори и стъклата на прозорците макар и облепени с мрежи от книжни ленти, с редки изключения не бяха цели. Но фронтът бе близо и това се усеща по загрижените лица на жителите, половината от които бяха военни, с прашни ботуши, с мокри от потта, залепени за гърбовете им рубашки, със „сидори“ през рамото, както те наричаха торбите. Ето по залятата от слънцето улица от пресечката излезе дълга колона прашни камиони със смачкани калници, с простреляни стъкла на кабините. Изправени бойци в платнища, които се развяваха на раменете им, в раздрънкани каросерии, с интерес се оглеждаха наоколо. Колоната се движеше, изпреварвайки тролейбусите, леките коли, трамваите, като живо напомняше, че неприятелят е тук, близо. Мересиев изпрати колоната с дълъг поглед. Да скочеше в тая прашна каросерия, виж, че до вечерта е стигнал вече фронта, на своето летище! Той си представи землянката, в която живееха заедно с Дегтяренко, наровете, сложени върху магарета от елови клони, острия мирис на смола, на бор, на бензин от саморъчно направената лампа, изработена от смачкана отгоре снарядна гилза, воя на загряващите се мотори сутрин и незатихващия ни денем, ни нощем шум на боровете над главите им. Тая землянка му се стори спокойна, уютна като истински дом! Ех, да можеше по-скоро да бъде там, сред тия блата, които летците проклинаха за влагата, за мочурливостта на терена, за непрекъснатото бръмчене на комарите.