Алексей едва стигна до паметника на Пушкин. По пътя той почива няколко пъти, като се подпираше с две ръце на бастуна, давайки си вид, че разглежда някакви дреболии, изложени в прашните витрини на манифактурните магазини. С какво удоволствие седна, не, не седна, а се строполи върху топлата, сгрята от слънцето зелена пейка близо до паметника, строполи се и протегна бодящите го, отекли, наранени от ремъците крака. Но въпреки умората радостното настроение не го напускаше. Наистина много хубав бе тоя светъл ден! Небето бе бездънно, проснало се над каменната жена, която се издигаше на ъгловата кула на крайната сграда. Лек, милващ вятър носеше надолу по булеварда пресния и сладък дъх на цъфналите липи. Закачливо звъняха и дрънчаха трамваите и весело се смееха мъничките, слаби и бледи московчанчета, които съсредоточено се ровеха в топлия и прашен пясък в подножието на паметника. Малко по-далече, навътре по булеварда, зад въжена ограда, под наблюдението на две румени моми с контешки рубашки, се сребрееше огромната пура на заградния балон и тоя военен атрибут се стори на Алексей не като нощен страж над московското небе, а като голям добродушен звяр, който бе избягал от зоологическата градина и сега дремеше на хладина под цъфналите дървета на булеварда.
Мересиев притвори очи и вдигна към слънцето усмихнатото си лице.
Отначало малчуганите не обърнаха внимание на летеца. Те приличаха на врабците по корниза на четиридесет и втора стая. Докато те чуруликаха весело, Алексей всмукваше с цялото си същество слънчевата топлина и уличния шум. Но, ето че един бос хлапак, като избяга от приятелите си, се спъна о протегнатите крака на летеца и полетя върху пясъка.
За миг валчестата му муцуна направи плачлива гримаса, после по нея се появи смайване, което се смени с истински ужас. Хлапакът извика и като погледна изплашено Алексей, хукна нататък. Цялото детско ято се събра около него и нещо дълго и тревожно чурулика, като поглеждаше отстрани летеца. После бавно и плахо започна да се приближава.
Погълнат от мислите си, Алексей не бе видял всичко това. Той забеляза малчуганите, които го гледаха учудено и страхливо, и едва тогава до съзнанието му стигна разговорът им.
— И все пак излъга, Витамин! Летец като летец, старши лейтенант — забеляза сериозно едно бледо и слабо девет-десетгодишно хлапе.
— Съвсем не лъжа. Да пукна, честна пионерска — дървени са! Казвам ви: не са истински, а дървени — оправдаваше се кръглоликият витамин.
Нещо бодна Мересиев право в сърцето. И изведнъж денят престана да му се струва толкова весел. Той изви глава и от погледа му децата отстъпиха назад, като продължаваха да гледат краката му. Засегнат силно, Витамин предизвикателно напираше върху слабичкия:
— Е, искаш ли да попитам? Мислиш, че ме е страх ли? Хайде на бас!
Той изведнъж се отдели от ятото и като пристъпваше предпазливо, готов всяка минута да хукне, както правеше врабецът Автоматчик, започна да се приближава отстрани към Мересиев.
— Чичко старши лейтенант … — рече той и цял се наежи като бегач на старта, преди да скочи. — Чичко, какви са, краката ви — истински или дървени? Инвалид ли сте?
И в тоя момент този приличен на врабче, малчуган забеляза, че кафявите очи на летеца са пълни със сълзи. Ако Мересиев бе скочил, бе се развикал по него и бе размахал чудния си бастун със златни букви, това не би му направило такова впечатление. Не с ума си — не, с врабешкото Си сърчице хлапето почувствува каква болка бе причинило на тоя мургав военен, като изрече думата „инвалид“. То отстъпи мълком към притихналата тълпа на приятелите си и те тихо изчезнаха, сякаш се стопиха в знойния ароматен въздух, който миришеше на мед и напечен асфалт.
Някой го повика по име. Той скочи изведнъж. Пред него бе Анюта. Веднага я позна, макар в действителност тя да бе така хубавичка, както на снимката. Имаше бледо, изморено лице, облечена бе полувоенно — с рубашка и ботуши. Извехтялото кепе лежеше като пирожка върху косите й. Но очите й, зеленикавите, изпъкнали очи, гледаха Мересиев така светло и просто, излъчваха такова дружелюбие, че тая неизвестна девойка му се стори отдавна позната, сякаш бяха порасли в един двор с нея.