Един миг те мълчаливо се изучаваха.
— Съвсем друга представа имах за вас.
— А като каква?… — Мересиев чувствуваше, че няма сили да изгони от лицето си не съвсем уместната усмивка.
— Ами че такъв, как да кажа, героичен, висок, силен, с ей такива челюсти и лула, непременно с лула… Гриша толкова ми е писал за вас!
— Виж, вашият Гриша, той е наистина герой — прекъсна я Алексей и като видя как девойката светна, продължи, подчертавайки думата „вашия“. — Той, вашият Гриша, е истински човек. Пък и аз какво съм, а той, вашият Гриша, навярно нищо не ви е разправял за себе си…
— Знаете ли какво, Альоша… Може ли да ви наричам Альоша? Така свикнах от писмата му… Вие нямате повече работа в Москва? Нали? Да отидем у дома, аз вече свърших дежурството си и цяло денонощие съм свободна. Да вървим! Имам водка. Обичате ли водка? Ще ви почерпя.
За миг някъде дълбоко в паметта му хитрото лице на майор Стручков погледна Алексей и му намигна: значи виждаш ли, живее сама, пък има ракия, а! Но Стручков така се беше изложил, че сега Алексей не му вярваше в нищо. До вечерта имаше още много време и те тръгнаха по булеварда, бъбрейки весело като стари другари. Бе му много приятно, че тая девойка едва се сдържаше, хапейки устни, когато й разказа какво нещастие бе постигнало Гвоздев в началото на войната. Зеленикавите й очи светеха, когато й описваше военните му приключения. Колко се гордееше с него! Как, цяла зачервена, го разпитваше за все нови и нови подробности! Колко негодуваше, когато му разказваше, че Гвоздев, ни в клин, ни в ръкав, й пратил неочаквано заплатата си! И защо така ненадейно се бе измъкнал и заминал? Не я предупредил, не й оставил бележка, не й дал адреса си! Военна тайна ли е? Но каква е тая военна тайна, когато човек заминава, без да се сбогува, и после нищо не пише?
— Тъкмо се сетих: защо вие по телефона така старателно ми подчертахте, че той си пуска брада? — попита Анюта, като гледаше изпитателно Алексей.
— Така, избъбрах глупост — опита се да се измъкне Мересиев.
— Не, не, кажете! Няма да отстъпя, кажете. Това също ли е военна тайна?
— Каква ти тайна! Така просто нашият професор Василий Василиевич му… предписа, за да се хареса на девойките… да се хареса повече на една девойка…
— Ах, ето какво било, сега разбирам всичко! Така! — Анюта сякаш изведнъж посърна, стана по-възрастна, сякаш светлината в зеленикавите й изпъкнали очи угасна, изведнъж започнаха да се виждат бледостта на лицето й, тъничките като с игличка начертани бръчици по челото й, край очите. И цялата тя, с извехтялата рубашка и с избелялото кепе на тъмнорусите си гладки коси, се видя на Алексей много изморена и отпаднала. Само червената й сочна мъничка уста с едва забележим мъх и дребната луничка на горната устна показваха, че девойката е още съвсем млада и има-няма двадесет години.
Понякога в Москва вървиш, вървиш по широката улица под сянката на красавици къщи, а после свиеш от тая улица, направиш встрани десетина крачки — и пред тебе е стара, схлупена къщичка, враснала в земята, която гледа с потъмнелите си от старост стъкла на мъничките прозорчета. Точно в такава къщурка живееше и Анюта. Те се изкачиха на втория етаж по ниска и тясна стълбичка, по която миришеше на котки и газ. Девойката отключи вратата. Като прескочиха стоящите на хлад между вратите чанти с провизии, паници и канчета, те влязоха в тъмна и празна кухня, а през нея — в коридорче, затъмнено и със спуснати завеси, и се спряха пред мъничка врата. Слабичка бабичка излезе от отсрещната врата.
— Ана Даниловна, там има писмо за вас — каза тя и като изпрати младите с любопитен поглед, се скри.
Бащата на Анюта бе преподавател. Заедно с института, където работеше, бяха се евакуирали в тила и родителите на Анюта. Двете мънички стаички, отрупани като в мебелен магазин със старинни мебели в платнени калъфи, бяха оставени на грижите на девойката. От мебелите, от старите вълнени завеси на вратите и пожълтелите пердета, от картините, от олеографиите19, от статуйките и вазичките, които стояха на пианото, лъхаше мирис на влага и запустение.
— Вие ще ме извините, аз съм на казармена нога, от болницата отивам направо в института, а тук само се отбивам — каза Анюта зачервена и бързо, заедно с покривката, смъкна от масата различни остатъци.
Тя излезе, върна се, постла покривката и грижливо опъна краищата.
— Ако се отскубнеш до в къщи, така си изморен, че едва стигаш канапето и заспиваш несъблечен. Къде има време за разтребване!
След няколко минути електрическият чайник вече пееше. На масата лъщяха стари, модерни на времето чашки с изтрити шарки. На порцеланова подложка имаше нарязан на филийки черен хляб, на самото дъно на захарницата се виждаше ситно-ситно натрошена захар. Под плетена покривка с вълнени пискюли, с бродерия също от миналия век, се запарваше чаят и изпускаше приятна миризма, която напомняше довоенното време, а по средата на масата светеше синкава неначената бутилка, придружена от две тънички чашки.