Мересиев бе настанен в дълбоко плюшено кресло. От зелената плюшена тапицерия стърчеше толкова морска трева, че не бяха в състояние да я скрият шитите с прежда килимчета, грижливо прикрепени към седалището и облегалото. Но то бе толкова удобно, тъй сръчно и ласкаво обгръщаше човека от всички страни, че Алексей изведнъж се отпусна в него, изтегна блажено отеклите си, пламнали крака.
Анюта седна до него на мъничка пейчица и като го гледаше от долу на горе, както гледат момичетата, отново почна да го разпитва за Гвоздев. После изведнъж се сепна, нахока се, разшъта се и задърпа Алексей към масата.
— Може би ще пийнете, а? Гриша казваше, че танкистите, е, разбира се, и летците …
Тя премести към него чашката. Водката светна синкаво на силните слънчеви лъчи, които пресичаха стаята. Миризмата на спирта напомни за далечното горско летище, за командирската столова, за веселия шум, който съпровождаше раздаването по обед на „нормата от гориво“. Като забеляза, че другата чашка е празна, той попита:
— А вие?
— Аз не пия — каза Анюта просто.
— Ами ако е за него, за Гриша?
Девойката се усмихна, мълчаливо си напълни чашата, като я държеше за тънката дръжка, и замислено се чукна с Алексей.
— За неговия успех! — решително каза тя, смело обърна чашката в устата си, но веднага се задави, закашля се, зачерви се и едва си пое дъх.
Мересиев почувствува как ракията го удари в главата — дълго време не беше пил, — разля се по тялото му като топлина и спокойствие. Той наля още. Анюта решително поклати глава:
— Не, не, не пия, нали видяхте.
— А за моя успех? — каза Алексей. — Анюта, само да знаете колко ми е нужен успех!
Като погледна някак много сериозно към него, девойката вдигна чашката, приветливо му кимна с глава, леко стисна лакътя на ръката му и отново пи. Задави се и едва си пое дъх.
— Какво правя? След денонощно дежурство? Това е само за вас, Альоша. Вие сте… Гриша много ми е писал за вас… Много, много ви желая успех! И вие ще успеете, непременно, чувате ли, непременно! — тя се засмя със звънлив кръшен смях. — Но защо не ядете? Яжте хляб. Не се стеснявайте, аз имам още. Тоя е вчерашният, а днешния — още не съм получила — тя премести усмихната към него порцелановата подложка с тъничките филийки хляб, нарязани като сирене. — Но яжте, яжте, чудако, защото иначе ще се напиете и какво ще правите?
Алексей отмести подложката с хлебните филийки, погледна Анюта право в зеленикавите очи и в мъничката й сочна уста с червени устни.
— А какво бихте направили, ако ви целуна сега? — попита той с глух глас.
Тя изплашено го погледна, сигурно изведнъж отрезняла, дори не гневно, не, а изпитателно и разочаровано, както човек гледа парчето обикновено стъкло, което преди миг е светело отдалеч и му се е струвало скъпоценен камък.
— Навярно бих ви изгонила и бих писала на Гриша, че лошо разбира хората — рече тя студено и отново настойчиво приближи към него хляба. — Хапнете, вие сте пиян.
Мересиев светна:
— Точно така, виж, за това съм ви благодарен, умнице! От цялата Червена армия ви благодаря! Ще пиша на Гриша, че чудесно разбира хората.
Те побъбраха до три часа, докато прашните светещи ивици, които пресичаха стаята напреко, почнаха да се катерят по стената. Време бе за влака. Алексей стана с известна тъга от удобното зелено кресло, като отнесе върху куртката си влакна от неговата морска трева. Анюта тръгна да го изпрати. Те вървяха под ръка. След почивката той стъпваше така уверено, че на девойката й мина мисълта: дали наистина е така, дали Гриша не бе се пошегувал, като казваше, че приятелят му няма крака. Анюта разказваше на Алексей за евакуационната болница, където тя заедно с други медички работи сега по разпределяне на ранените, колко им е трудно в тоя момент, защото всеки ден от юг пристигат по няколко ешелона, и колко тия ранени са всъщност чудесни хора, колко търпеливо понасят страданията. Изведнъж се спря на половин дума и попита:
— А вие сериозно ли казахте, че Гриша си пуска брада? — тя замълча, замисли се, после тихо прибави: — Разбрах всичко. Ще ви кажа честно, като на баща: наистина отначало е тежко да се гледат тия негови белези. Не, не е тежко, не може така да се каже, а малко е страшно, не, не е и страшно, и това не е… Не зная как да го кажа. Вие ме разбрахте, нали? Това… може би не е хубаво, но какво да се прави! Но да избяга, да избяга от мене — чудак, господи, какъв страшен чудак! Ако му пишете, кажете му, че с това много, да, много ме обиди.