Огромната зала на гарата бе почти празна. Изпълваха я военни, ту деловито забързани, ту мълчаливо седнали край стените на пейките, на торбите си и клекнали по пода, жени, намръщени, заети с някаква обща мисъл. Някога по тоя път ставаше главната връзка със Западна Европа. Сега врагът пресичаше пътя за Запад на около осемдесет километра от Москва и по слепия къс остатък ставаше съобщението с предградията. Минаваха само фронтови композиции, с които военните хора за два часа стигаха от столицата до вторите ешелони на дивизиите си, поддържащи, тук отбраната; освен това всеки половин час електрически влакчета изсипваха на площадката тълпа работници, които живееха в предградията, селянки с мляко, с ягоди, гъби и зеленчуци. Тяхната шумна вълна за миг заливаше гарата, но веднага рукваше по площада и отново на гарата оставаха само фронтоваците.
В централната зала висеше голяма, чак до тавана, карта на съветско-германския фронт. Бузеста, румена девойка във военна униформа бе стъпила на подвижна стълбичка и като държеше в ръка вестник с новото комюнике на съветското информ бюро, преместваше по картата с топлийки лентата, която отбелязваше линията на фронта.
В долната част на картата лентата рязко, под ъгъл, се преместваше вдясно. Немците настъпваха на юг. Те се бяха промъкнали през Изюмбарвенковската врата. Фронтът на шестата им армия, която като тъп клин се вдаваше навътре в страната, вече се протягаше към синкавата нишка на завой на Дон. Девойката забоде лентата плътно до Дон. Съвсем близко като дебела артерия се извиваше Волга с големия кръг на Сталинград и мъничката точка на Камишин над него. Ясно беше, че неприятелският клин, стигнал до Дон, се стреми към тази главна водна артерия и вече е близо до нея и до историческия град. Голямата тълпа, над която се издигаше девойката на стълбичката, гледаше с потиснато мълчание меките й ръце, които забождаха топлийките.
— Напира кучето… Гледай го как напира! — съкрушено помисли на глас млад войник, облян в пот, с нов още неомачкан шинел, който ъгловато стърчеше на него.
Слаб, беломустакат железничар с омазана фуражка намръщено погледна боеца от височината на ръста си.
— Напира? А ти защо го пускаш? Разбира се, че ще напира, ако ти бягаш от него! Воин! Виж докъде, до самата майчица Волга ги пуснаха — в гласа му се долавяше болка и скръб, сякаш укоряваше сина си за голяма, непростима грешка.
Боецът виновно се огледа и като намести на раменете си новичката шинелка, почна да се измъква из тълпата.
— Да, добре си повоювахме — въздъхна някой и тежко поклати глава. — Е-ех!
— Защо да го ругаем?… Какво е виновен той? Малко ли им дойде? Виж каква сила напира, май цяла Европа е на танкове. Как ще я удържиш изведнъж — застъпи се за боеца стар човек с брезентова винтяга, наглед селски учител или фелдшер. — Ако помислим добре, ние с вас би трябвало да се поклоним в краката на тоя войник, че сме живи и ходим свободни из Москва. Какви страни немецът прегазваше за една седмица с танковете си. А ние година и нещо воюваме — и пак добре, и го бием, и колко сме го пердашили вече. На него, на тоя боец, цял свят трябва да му се поклони, а вие — отстъпваш.
— Но зная, зная, не ме агитирай, за бога Умът знае, а сърцето боли, душата се разкъсва — намръщено се обади железничарят. — Нали по нашата земя върви немец, нашите жилища разсипва…
— А той там ли е? — попита Анюта, като посочи с ръка на юг.
— Там. И тя е там — отвърна Алексей.
До самата синя извивка на Волга, по-горе от Сталинград, той виждаше мъничко кръгче с надпис „Камишин“. За него това не беше проста географска точка. Зеленото градче, обраслите с трева улички на покрайнините, тополите, които шумят с лъскавите си прашни листа, мирисът на прах, на копър, на магданоз зад градинските плетове, шарените топки на дините, сякаш разхвърляни по черната и суха глинеста земя на бостаните сред изсъхналите листа, силно дъхащите на пелин ветрове, необгледната блестяща шир на реката и момичето, стройно, сивооко, почерняло, и майка му, побеляла, суетливо-безпомощна…
— И те са там — каза той още веднъж.
Електрическото влакче, което тракаше чевръсто с колелата си и ревеше сърдито със сирената си, тичаше бързо по Краймосковието. Алексей Мересиев седеше до прозореца, притиснат до самата стена от едно бръснато старче с широкопола горкиевска шапка, със златно пенсне на черно кордонче. Градинска брадва, лопата и вила, грижливо увити във вестник и завързани с канап, стърчаха между коленете му.