Както всички в тези тежки дни, и старчето живееше с войната. То енергично размахваше пред носа на Мересиев сухата си ръка и многозначително му шепнеше на ухото:
— Не гледайте, че съм цивилен — аз отлично разбрах нашия план: да помамим врага в крайволжките степи, да, и да му позволим да разгърне комуникациите си, както казват сега, да се откъсне от базите си, а после, ето оттук, от запад т и от север, раз-два — ще прережем комуникациите му и ще се разплатим с него. Даа, даа… И това е твърде разумно. Та против нас не е само Хитлер. С камшика си той насъсква срещу нас Европа. Та ние се сражаваме самсами срещу армиите на шест държави. Единоборствуваме. Трябва тоя страшен удар да се амортизира, па макар и с пространство, даа. Това е единственият разумен изход. Нали в края на краищата съюзниците мълчат… А? Как мислите вие?
— Мисля, че говорите глупости. Родната земя е твърде скъп материал за амортизаторите — отвърна неприветливо Мересиев, кой знае защо, спомнил си пепелището на мъртвото село, през което пълзя през зимата.
Но старецът продължаваше да бръмчи до самото му ухо, като заливаше летеца с мирис на тютюн и ечемичено кафе.
Алексей се подаде през прозореца. Той излагаше лицето си на подухванията на топлия прашен вятър и жадно гледаше бягащите край влака площадки с избелели зелени решетки, с кокетни будки, заковани с дъски, виличките, които Поглеждаха от горската зеленина, изумрудените лъки до пресъхналите корита на мъничките рекички, восъчните свещи на боровите стъбла, които се жълтееха като янтар сред боровите клони в лъчите на залеза, широките синеещи се вечерни далечини, откриващи се зад гората.
— … Не, ето вие сте военен, вие кажете: хубаво ли е? Ето ние повече от година се борим с фашизма самсами, а? А съюзничетата, а вторият фронт? Представете си тая картина. Разбойници са нападнали човека, който, без да подозира нещо си, работи с пот на челото. Но той не се е объркал, започнал с тях бой и се бие. Отмалява и пак се бие, удря по тях, с каквото му попадне. Той е сам, а те са много, те са въоръжени, отдавна са го дебнали. Даа. А съседите гледат тази сцена и си стоят в къщите и му съчувствуват: юнак значи, ах, какъв юнак! Така им се пада на разбойниците, бий ги, бий! Но вместо да му помогнат да се спаси от разбойниците, подават му камъчета и железца: на, значи удари го с това, с това по-здраво, а сами стоят настрана. Даа, даа, така правят сега съюзничетата … Пасажери …
Мересиев погледна с интерес старчето. Сега мнозина гледаха към тях и от всички краища на препълнения вагон се чуваше:
— Че какво, правилно е. Самсами воюваме. Къде е той, вторият фронт?
— Нищо, с работата и сами ще се справим, а за обеда май и те ще довтасат с втория фронт.
Влакът спря пред една курортна спирка. Във вагона влязоха няколко ранени в пижами, с патерици и бастуни, с пакетчета ягоди и семки. Сигурно бяха от някакъв санаториум за оздравяващи и бяха ходили на тукашния пазар. Старчето веднага скочи от мястото си:
— Седнете, гълъбчета, седнете — и едва ли не насила настани на мястото си червенокос момък с патерици и бинтован крак. — Нищо, нищо, седнете, не се безпокойте, аз ей сега ще сляза.
За да ги убеди в това, той дори пристъпи към вратата с лопатите и греблата си. Млекарките се постесниха на пейките, като отстъпиха място на ранените. Някъде отзад Алексей чу осъдителен женски глас:
— И не го ли е срам тоя човек? До осакатен воин седи, залисва се, съвсем го е притеснил, а той самият здрав, седи и си прави оглушки. Командир при това, летец.
Алексей пламна от тая незаслужена обида. Бясно трепнаха ноздрите му. Но изведнъж трепна и скочи от мястото си:
— Седни, братле.
Раненият се смути и се дръпна назад.
— Но защо, другарю старши лейтенант! Не се тревожете, аз ще постоя. Не е далеко оттук, две спирки.
— Седни, ти казвам! — викна Мересиев, като чувствуваше прилив на буйна радост.
Той се доближи до стената на вагона и като се облегна до нея, застана, като се подпираше с две ръце на бастуна. Стоеше и се усмихваше. Жената с карираната забрадка сигурно разбра грешката си.
— Какъв народ… По-близките, отстъпете място на командира с бастуна. Не ви ли е срам? Я ти с шапката: който е на война, на война е, а тя, като у дома си, разпуснала се!… Другарю командир, елате ей тука, на моето местенце. Но отдръпнете се за бога, пуснете командира да мине.
Алексей се престори, че не чува. Радостта, която го беше обхванала, угасна. В това време кондукторката спомена спирката му и влакът забави ход. Като се промъкваше през тълпата, Алексей пак се сблъска при вратата със старчето с пенснето. То му подмигна като на стар познат.