Федя, почернял момък с валчеста глава, с голям белег, който пресичаше високото му чело се показа от прозореца, Ц като викаше, че лунният комитет на санаториума може да бъде спокоен.
Сред тълпата и в автобусите избухна смях и всред тоя смях потеглиха колите и бавно заплуваха към вратата.
— На добър час! Добър път! — чуваше се от тълпата.
— Федя, Федя! Изпрати по-скоро номера на военната поща! Зиночка ще ти върне сърцето в препоръчано писмо!…
Автобусите се скриха зад завоя на алеята. Улегна и позлатения от залеза прах. Почиващите в халати и раирани пижами бавно се пръснаха из парка. Мересиев влезе във вестибюла на санаториума, където на окачалката висяха фуражки със сини околожки, а на пода се търкаляха по ъглите кегли, волейболни топки, крокетни чукчета и тенисни ракети. До канцеларията го доведе куцият, когото преди малко бе видял. Разгледан отблизо, той имаше сериозно, умно лице, с големи красиви, тъжни очи. По пътя той се представи като председател на лунния комитет и заяви, че лунните бани, както е доказала медицината, са най-доброто средство за лекуване на всякакви наранявания, че той не допуска в тая работа стихийност и неорганизираност и сам предписва програмите за вечерните разходки. Той се шегуваше някак си машинално. През това време очите му запазваха все същото сериозно изражение и зорко, с любопитство изучаваха събеседника.
В канцеларията Мересиев бе посрещнат от една девойка с бяла Престилка и толкова червенокоса, че сякаш главата й бе обхваната от буйни пламъци.
— Мересиев? — строго попита тя, като отмести книжката, която четеше. — Мересиев, Алексей Петрович. — Тя обгърна летеца с критичен поглед. — Защо ме разигравате? Ето при мене е записано „Мересиев, старши лейтенант, от енската болница, без крака“, а вие…
Чак сега Алексей разгледа кръглото й бяло като у всички червенокоси личице, което съвсем се губеше в грамадата на медните коси. Ярка червенина избиваше през тънката кожа. Тя гледаше Алексей с весело учудване, с кръгли като на кукумявка, светли, малко дръзки очи.
— И въпреки това аз съм Мересиев Алексей и ето моето писмо. А вие сте Льоля?
— Не, откъде го измислихте? Аз съм Зина. Вие какво, протези ли имате — тя с недоверие гледаше краката на Алексей.
— Аха! Това ли е Зина, на която Федя би отдал сърцето си?
— Майор Бурназян ли ви изприказва това? Кога успя. Ух, как го мразя тоя Бурназяшка! Над всичко, над всичко се надсмива. Какво особено има в това, че съм учила Федя да танцува? Голяма работа!
— А сега мене ще учите, става ли? Бурназян обеща да ми напише открит лист за лунни бани.
Девойката с още по-голямо учудване погледна Алексей.
— Тоест как така да танцувате? Без крака? Е, стига, сигурно и вие на всичко се подигравате.
В това време в стаята влетя майор Стручков и сграбчи Алексей в обятията си.
— Зиночка, разбрахме се; старши лейтенантът в моята стая.
Хората, които са лежали дълго време в една болница, се срещат после като братя. Алексей се зарадва на майора, като че ли няколко години не бе го виждал. Раницата на майор Стручков се намираше вече в тоя санаториум и майорът се чувствуваше съвсем като у дома си, всички познаваше и всички го познаваха. За едно денонощие той бе успял да се запознае с тоя и оня и да се поскара с тоя и оня.
Мъничката стая, която двамата заеха, гледаше с прозорците си към парка, допрял се до самия дом с група стройни борове, със светлозелени храсталаци от черници и една тънка калинка, на която трептяха като на палма няколко изящно нарязани перести листа и се жълтееше един-единствен, затова пък много тежък грозд възчервени зърна. Веднага след вечерята Алексей си легна, протегна се в прохладните, влажни от вечерната мъгла чаршафи и моментално заспа.
И той видя в тая нощ странни тревожни сънища. Синкав сняг, Гората го покрива като мъхната мрежа и той трябва да се измъкне от тази мрежа, но снегът е сковал краката му. Алексей се мъчи, чувствувайки, че го настига неясна, но страшна беда, а краката му са замръзнали в снега и няма сили да ги измъкне оттам. Той пъшка, обръща се — и пред него вече не е гора, а летище. Дълговатият техник Юра е в кабината на чуден, мек и безкрил самолет. Той маха с ръка, смее се и полита вертикално към небето. Дядо Михайла взема Алексей на ръце и му говори като на дете: „Е, остави го, остави го, а ние с тебе ще се понапарим, костичките ще си посгреем хубаво, по мерак!“ Но той го поставя не на горещия, одър, а върху снега. Алексей иска да стане, а не може, земята го привлича силно. Не, не го привлича земята, а мечка се е надвесила над него с горещото си тяло, души го, мачка го, ръмжи. Наблизо пътуват автобуси с летци, но тия хора, весело надникнали през прозорците, не го забелязват. Алексей иска да им викне да му помогнат, иска да се спусне към тях или поне да им помаха с ръка, но не може. Устата му се отваря, но се чува само шепот. Алексей почва да се задушава той чувствува как спира сърцето му, прави последно усилие, кой знае защо, се мярка пред очите му засмяното лице на Зиночка с буйния пламък на червените коси и дръзките й любопитни очи насмешливо святкат.