Алексей се събужда с чувство на неосъзната тревога. Тихо е. Майорът спи, като похърква леко с нос. Призрачен лунен стълб пресича стаята и се разлива по пода. Но защо изведнъж се бяха върнали картините на страшните дни, които Алексей почти никога не си спомняше, ако пък почваше да си припомня, те му се струваха като бълнуване? Спокоен и тих звън, сънен шепот се лее заедно с ароматната прохлада на нощния въздух през ярко осветения от луната широко разтворен прозорец. Той ту нахлува развълнувано, ту заглъхва, като се отдалечава, ту тревожно застива на някаква скърцаща нота. Навън шуми боровата гора.
Седнал на леглото, летецът дълго слуша тайнствения звън на боровете, после рязко разтърсва глава, сякаш да отмахне халюцинацията, и отново го изпълва упоритата весела енергия В санаториума има право да прекара двадесет и осем дена. След това ще се реши ще воюва ли, ще лети ли, ще живее ли, или вечно ще му отстъпват място в трамвая и ще го изпращат със съчувствени погледи. Изглежда, че всяка минута от тия дълги и заедно с това кратки двадесет и осем дена трябва да се води борба, за да стане той истински човек.
Седнал на леглото в дрезгавата светлина на луната, дой, докато майорът хъркаше, Алексей състави план на упражненията. Той включи в него сутринната и вечерната гимнастика, ходенето, тичането, специалната тренировка на краката и което особено го увлече, което му обещаваше да развие всестранно изкуствените му крака, бе идеята, мярнала му се през време на разговора със Зиночка.
Той реши да се научи да танцува.
В едно тихо, прозрачно августовско пладне, когато всичко в природата светеше и лъщеше, но по някакви още незабележими признаци вече се чувствуваше в горещия въздух тихата тъга на повяхването, на брега на малката рекичка, която лъкатушеше с леко шуртене между храстите, на малък пясъчен плаж се печаха няколко летци.
Отпаднали от жегата, те дремеха и дори неуморимият Бурназян мълчеше, като заравяше в топлия пясък осакатения си, неправилно зараснал след раняването крак. Те лежаха, скрити от чужди погледи от сивия листак на леските, но виждаха утъпканата в зелената трева пътечка, която се спускаше по нанадолнището на мочурището. На тая именно пътечка Бурназян, зает с крака си, видя зрелище, което го учуди.
От горичката излезе пристигналият вчера с пъстър панталон от пижама, с обувки, но без риза. Огледа се, не видя никого и изведнъж хукна да тича със странни подскачания, притиснал лакти до гърдите си. Потича към двеста метра и премина ходом, като дишаше тежко, цял облян в пот. Отдъхна си и отново затича. Тялото му блестеше като хълбоците на изморен кон. Бурназян мълком посочи бегача на другарите си. Те го заследиха през храстите. От тия прости упражнения новодошлият се задъхваше, лицето му постоянно се гърчеше от болка, понякога той пъшкаше, но все тичаше и тичаше.
— Ей, приятелче! Лаврите на Знаменски ли не ти дават покой? — не се стърпя накрая Бурназян.
Новодошлият се спря. Умората и болката изчезнаха от лицето му. Той равнодушно погледна към храстите и без да отговори нещо, тръгна към гората със странна, несигурна походка.
— Кой е тоя циркаджия? Смахнат ли е? — учудено попита Бурназян.
Майор Стручков, който току-що се бе събудил от дрямката, поясни:
— Той няма крака. Тренира с протези, иска да се върне в изтребителната авиация.
Сякаш студена вода плисна върху тези отпуснали се хора. Те наскачаха и заговориха изведнъж. Всички бяха поразени от това, че момъкът, у когото не бяха забелязали нищо освен странната походка, е без крака. Мисълта му да лети без крака на изтребител им се стори глупава, невероятна, дори светотатствена. Спомниха си случаи, когато за дреболии, за загуба на два пръста от ръката, за разстроени нерви или открито плоско стъпало уволняваха от авиацията. Към здравето на пилота всякога, дори и във време на война, предявяваха изисквания много по-големи в сравнение с изискванията в другите родове войски. Стори им се най-после съвсем невъзможно да се управлява такава тънка и чувствителна машина като изтребителя с протези вместо с крака.