Разбира се, всички бяха съгласни, че мечтата на Мересиев е неосъществима, но тая смела, фанатична мечта на безкракия ги увлече.
— Твоят приятел е или безнадежден идиот, или велик човек — приключи спора Бурназян, за него няма средно положение.
Новината, че в санаториума се намира безкрак, който мечтае да лети на изтребител, моментално се пръсна из стаите. Към обед вече Алексей се намираше в центъра на всеобщо внимание. Впрочем самият той сякаш не забелязваше това внимание. И всички, които го наблюдаваха, които виждаха и слушаха как се смее гръмливо със съседите си по маса, как много и с апетит яде, как отправя по традиция необходимото количество комплименти към прислужниците, как се разхожда с компания из парка, как се учи да играе на крокет и дори попрехвърля топката на волейболното игрище, не забелязваха нищо освен мудната, подскачаща походка. Той бе много обикновен. С него свикнаха изведнъж и престанаха да му обръщат внимание.
На другия ден след пристигането си в санаториума Алексей се яви привечер в канцеларията на Зиночка. Той галантно и поднесе завитите в лист от репей обедни пирожки и като седна безцеремонно до масата, попита кога смята да изпълни обещанието си.
— Какво? — изненада се тя, вдигнала високо нарисуваните дъги на веждите си.
— Зиночка, вие обещахте да ме научите да танцувам.
— Но… — помъчи се да възрази тя.
— Казаха ми, че сте такава талантлива учителка, че безкраките при вас танцуват, а нормалните, обратно, губят не само краката си, но и главата си, както е станало с Федя. Кога ще започнем? Нека не губим време напразно.
Не, тоя новодошъл наистина й се харесваше. Без крака — и да го учи да танцува. А защо не? Той е много симпатичен, мургав, със спокойна червенина, която избива над тъмната кожа на страните, с хубави къдрави коси. Върви съвсем като здрав и очите му са чудесни, някак дяволити и мъничко като че ли тъжни. Танците заемаха в живота на Зиночка голямо място. Тя обичаше и наистина умееше да танцува … А Мересиев — положително си го бива!
С една дума, съгласи се. Тя съобщи, че е учила танци при прочутия по цялото Соколники Боб Горохов, който на свой ред е най-добрият ученик и последовател на много-известния из цяла Москва Пол Судаковски, който преподавал танци в някои военни академии и дори в клуба на Нар-коминдела21; че е наследила от тия велики хора най-хубавите традиции на салонните танци и изглежда, тя ще го научи да танцува, макар, разбира се да не е много сигурна, че може да се танцува, когато човек няма истински крака. При това му бяха поставени сурови условия: да бъде послушен и прилежен, да се постарае да не се влюби в нея — това пречи на уроците, — а главното: да не ревнува, когато други кавалери я поканват да танцува, тъй като, танцувайки с един, може бързо да се дисквалифицира и това изобщо е скучно.
Мересиев прие условията без възражение. Зиночка тръсна пламъка на косите си и като движеше сръчно стройните си мънички крачка още тук, в канцеларията, му показа първите стъпки. Някога Мересиев буйно танцуваше „руската“ и старите танци, които оркестърът на пожарната команда свиреше в камишинската градска градина. Той притежаваше чувство за ритъм и лесно усвояваше веселата наука. Трудността за него се криеше в това, че трябваше да управлява, при това ловко, маневрено да управлява не живи, еластични, подвижни крака, а кожено приспособление, прикрепено за коленете му с помощта на ремъци. Необходими му бяха нечовешки усилия, напрежение на мускулите, на волята, така че чрез движението на коленете си да съживи тежките тромави протези.
И той ги накара да се подчинят. Всяка новоразучена фигура, всички тия глисади, паради, змии, точки — цялата сложна техника на салонния танц, теоретизирана от прочутия Пол Судаковски, снабдена с могъща и звучна терминология, му доставяше голяма радост. Всяка нова стъпка го развеселяваше като момченце. Като я научаваше, той вдигаше и почваше да върти учителката си, празнувайки победа над самия себе си. И никой, на първо място учителката му, не можеше и да подозира каква болка му причиняваше цялото това сложно, разновидно тропане, с цената на какво му се удаваше тая наука. Никой не забелязваше как понякога заедно с потта той изтриваше от лицето си с небрежно движение и усмивка и неволните сълзи.
Веднъж докуца в стаята си съвсем измъчен; разбит и весел.
— Уча се да танцувам! — тържествено обяви той на майор Стручков, замислено застанал до прозореца, зад който тихо догаряше летният ден и последните лъчи на слънцето жълтеникаво искряха между върховете на дърветата.