Майорът мълчеше.
— И ще се науча! — упорито добави Мересиев, като сваляше с удоволствие протезите от краката си и с всички сили чешеше с нокти отеклите от ремъците крака.
Стручков не се обърна, но издаде някакъв странен звук, сякаш изхълца, и раменете му при това потрепераха. Алексей се пъхна мълком под одеялото. Нещо странно ставаше с майора. Тоя възрастен човек, който доскоро забавляваше и възмущаваше стаята с веселия си цинизъм и шеговито пренебрежение към женския пол, изведнъж се бе влюбил като петокласник, безумно, всеотдайно и уви, сякаш безнадеждно. Той тичаше по няколко пъти до канцеларията на санаториума и се обаждаше по телефона в Москва на Клавдия Михайловна. По всеки заминаващ й пращаше цветя, ягоди, шоколади, пишеше й бележчици и безкрайни писма и се радваше, шегуваше, когато му подаваха познатия плик.
А тя не искаше да знае за него, не му вдъхваше надежда, дори не го жалеше. Пишеше му, че обича другия, мъртвия, а майора съветваше приятелски да я остави и забрави, като не се увлича И не губи времето си напразно. Ето тоя делови, сух тон, тон на приятелско съчувствие, така оскърбителен в любовните отношения, го правеше да излиза от кожата си.
Алексей вече бе легнал, бе се покрил с одеялото и дипломатически затихнал, когато майорът изведнъж отскочи от прозореца, задърпа го за рамото, развика се над него.
— Но какво, какво й трябва? Какво съм аз, треволяк в полето. Урод, старец, някаква дрипа ли? Ами че друга на нейно място би… Какво има да се приказва!
Той се хвърли в креслото, хвана главата си с ръце, заклати се така, че креслото заскърца.
— Та нали и тя е жена? Трябва да проявява към мене поне любопитство. Нали я обичат, дявол да го вземе, и как я обичат! … Е-ех, Льошка, Льошка. Ти То познаваш тоя вашия … Е, кажи: с какво той беше по-добър от мене, с какво се е впил в сърцето й? Умен ли беше, красавец ли? Какъв герой беше?
Алексей си спомни комисаря Воробьов, голямото му и подпухнало тяло, което се жълтееше върху белите покривки, и жената, застинала над него във вечната поза на женска скръб, и тоя неочакван разказ как червеноармейците вървели през пустинята.
— Той бе истински човек, майоре, болшевик. Дай боже и ние с тебе да станем Такива.
Из санаториума се пръсна новина, която изглеждаше, невероятна: безкракият летец… се увлякъл в танци.
Щом Зиночка свършваше работата си в канцеларията, в коридора вече я чакаше ученикът й. Той я посрещаше с китка горски ягоди, шоколад или портокал, запазени от обеда. Зиночка важно му подаваше ръка и те отиваха в запустялата през лятото зала, където прилежният ученик бе своевременно разместил към стената игралните масички и масата за пингпонг. Зиночка грациозно му показваше новата фигура. Смръщил вежди, летецът сериозно следеше плетениците, които мъничките изящни крачка чертаеха по пода. После девойката ставаше сериозна, пляскаше с ръце и почваше да брои:
— Едно, две, три, едно, две, три, плъзгане надясно… Едно, две, три, едно, две, три, плъзгане наляво… Завъртане. Така. Едно, две, три, едно, две, три, сега завиване. Да го изиграем заедно. Може би я увличаше задачата да научи безкракия да танцува, каквато задача не бе се случвало вероятно да разрешава нито Боб Горохов, нито дори самият Пол Судаковски. Може би се харесваше на девойката и нейният мургав, чернокос, почернял ученик с упорити „игриви“ очи, а вероятно и едното, и другото заедно, но тя отдаваше на упражненията всичкото си свободно време и цялата си душа.
Вечер, когато опустяваха плажовете, волейболните и крокетните площадки, любимите развлечения в санаториума бяха танците. Алексей винаги участвуваше във вечеринките, добре танцуваше, без да пропусне нито един танц, и учителката му неведнъж съжаляваше, че му бе поставила такива сурови условия при обучението. Хармониката свиреше, двойките се въртяха. Мересиев, разгорещен, с блеснали от възбуждение очи, правеше всички тия глисади, змии, обръщания, точки сръчно и както изглеждаше, без труд водеше своята лека и елегантна дама с огнените къдрици. И на никого от тия, които наблюдаваха разпаления танцьор, не можеше да му мине през ума какво прави той, когато изчезва понякога от залата.
С усмивка на пламналото си лице той излизаше навън, като небрежно си вееше с кърпичката, но щом пристъпеше прага и навлезеше в полутъмната нощна гора, усмивката веднага се сменяваше с израз на болка. Като се хващаше за перилата и се клатеше, той слизаше със стенание по стъпалата на стълбата, хвърляше се в мократа росна трева, притискаше се с цялото си тяло до влажната земя, която пазеше още дневната си топлина, и плачеше от парливата болка в наранените си, стегнати от ремъците крака.